Олимпийската шампионка Екатерина Дафовска: Хакнах мозъка си за решителния изстрел в Нагано

Екатерина Дафовска е единствената ни олимпийска шампионка в зимните спортове. На 9 февруари 1998 година в Нагано чепеларката спечели златото на 15 км. В навечерието на зимните олимпийски игри в Италия Дафовска разказва пред youtube "Спортната джунгла" и "България Днес" как стигна до успеха

- Екатерина, усещате ли тръпката преди олимпийските игри?

- Винаги е много вълнуващо за всички - и бивши спортисти, и настоящи. Олимпиадата е най-тежкото психологическо препятствие за един спортист. Подготовката е като за война.

- Всяка олимпиада е различна, а вие ще бъдете част от делегацията в Италия, ще помагате, както винаги сте правили.

- Разбира се, на олимпиада винаги имаме нужда от повече хора. Там е ограничен екипът заради квотите, които всяка делегация има. Лично аз ще бъда част от Международната федерация в една комисия, когато ще отговаря за проблеми и констатации по време на стартовете. Много хубаво е да има човек и там. През останалото време ще помогна с информация, с напътствия към спортистите.

- И с огромния ви опит. Знаете всяка тънкост от състезанието, къде могат да се наклонят везните.

- Така е. На момичетата съм им казала още от миналата година, че е много важна менталната подготовка, настройката към едно такова състезание. Да не пропускат възможност да се подготвят, защото на олимпиада печелят не само подготвените физически, а психически най-устойчивите.

- Вие започвате със спорта, когато сте в трети клас. С ориентиране, нали?

- Да, започнах със спортно ориентиране. Качих се на писалките - ските, които са за бягане в трети клас. В осми клас се прехвърлих в спортното училище, влязох с препоръки само от треньора от ориентирането, защото по средата на първия срок се преместих. Но всичко потръгна. Оттам насетне веднага в "Б" националните отбори и после при жените.

- 1993 г. е първото ви голямо състезание. Заминавате на световно първенство за девойки по биатлон и печелите бронзов медал. Вълнувахте ли се?

- Вълнуващо е, защото е първо голямо международно състезание, но аз не съм имала големи очаквания. Имах само едно-две участия на Европейска купа. Там имаше заигравка от страна на треньора вечерта преди състезанието. Той искаше може би да ни мотивира и ни каза: "Утре, който стреля добре и спечели, давам 70." Тогава имаше някакъв такъв стимул, който той ни заложи, и на другия ден спечелих медал.

- След прекрасното представяне през 1993-та давате сериозна заявка за дебют на олимпийски игри в Лилехамер през 94-та година. Знаехте ли, че ще бъдете част от отбора?

- Да! Още първата година, когато влязох при жените, бях резерва за световното първенство 1993-та в Боровец. Мен специално ме оставиха, за да си гледам юношеското световно първенство и стоях само резерва. Взех си медал на световното и 94-та бях в основния състав. Участвах на спринта и на щафетата в Лилехамер. На 18 години направих дебют на олимпиада. 29-о място направих с една от най-бързите стрелби сред мъже и жени. Имах второ или трето най-бързо време на стрелба. И така, стремглаво след това започна моята кариера. Когато успееш като девойка да покажеш много силни резултати, е сериозна заявка. С годините от треньорите и от федерацията винаги, когато тръгнех за олимпиада или за световни първенства, в договорите ми беше заложено класиране в осмицата.

- Това не е ли носило прекалено голямо напрежение?

- Аз сравнително бързо, за пет години, успях да стигна до олимпийски медал. Това говори, че трябва да имаш талант, данни, всичко да ти е начертано. Но бих казала, че следващата олимпиада ми беше много по-тежка. Трябва да докажеш, че не е било случайно и тогава претренирах. Имах много здравословни проблеми и трудно стигнах до олимпиадата в Солт Лейк Сити, но пък там бяхме най-силни като отбор. 6 секунди не стигнаха да бием рускините на щафетата.

- След отличията, които взимате - 1997-а сте трета на световни първенства за жени, предполагам всички са казали, че Екатерина Дафовска може да направи нещо голямо на игрите в Нагано. Случват се неща, които ви разколебават. Има промяна в треньорския щаб, което не е най-доброто, когато съвсем скоро са олимпийски игри.

- Абсолютно е така. Година и половина преди олимпиада ти сменят двама треньори на националния отбор. Стана, защото се смени ръководството на федерацията. Те дойдоха с нов екип, нови треньори и това донесе леки сътресения, но се справихме. Трябваше да се нагласим към съвсем различни тренировъчни програми. Оттам не ни вървеше целият сезон - нито бягахме, нито стреляхме до самата олимпиада. Най-доброто място ми беше 34-то. И на всичкото отгоре председателят на федерацията ми викаше: "Ти си тръгнала с голямата кошница. Айде сега да те видим". Вие сменяте треньорите, пък аз съм тръгнала с голямата кошница. Добре им затворих устите и след златния медал ме оставиха на мира.

- Вярно ли е, че е бил толкова силен натискът към вас, че сте мислили за отказване след игрите?

- Ами да! Майка ме изпрати и ми вика: "Хайде, може и с медал да се върнеш". Пък аз си казвам: "Ако не направя нищо, спирам и се отказвам".

- Какво се промени в тези дни по време на самите олимпийски игри? Как изведнъж успяхте да направите изключително представяне в дългата дистанция на 15 км?

- Ние отидохме първи 12 дни преди старта за аклиматизация. Имахме добър опит във високопланински подготовки, доктори, аклиматизации. Всичко, което беше градено през комунизма, реално ни го приложиха треньорите, за да се чувстваме по-добре. Единственото, което казах, когато стъпихме там, е, че не искам да изпълнявам никаква програма на треньорите. Само искам да ми прострелват оръжието, защото имах написана програма от моя мъж. 12 дни съм правила къси, разбягващи тренировки и чаках деня на старта. Треньорите ме бяха оставили на спокойствие и само ми прострелваха оръжието. Иначе за самия старт ските бяха важното нещо. Бяха проучили японска машина, която прави структури на ските и бяха занесли по един чифт да направят. Това се оказа решаващо, защото на самия старт аз избрах да тръгна със загряващи ски. Това никога не ми се е случвало в цялата спортна кариера. Павлина и тя след мен. И това беше българският ден. Първа и четвърта. Тя за малко не можа да вземе бронзовия медал.

- По време на състезанието кога започнахте да усещате, че се доближавате до медала? Как успявате да отблъснете тези мисли на прекалена еуфория?

- Тази мисъл никога не съм я допускала до главата си - да си представям медала. Напротив, успях да хакна мозъка си и да го излъжа на последния изстрел. Просто го отказах и се помолих Господ да ми помогне да го сваля. По принцип се стреля в ритъм. Четирите изстрела ги изстрелях и си взех едно допълнително дишане за последния. Това е. Истината е, че не съм си позволявала да мечтая за материалното. След като имах два медала от световни първенства, желаех и жадувах да чуя химна на България.

- След самия финален изстрел вече усещахте ли, че медалът е в ръцете ви, или пак се фокусирахте върху движението?

- Няма как да знаеш. Когато си 18-и номер, има още 70 човека след теб да финишират. Треньорите на последна обиколка ми викнаха, че се боря за медал, без да знам какъв е. Даваш всичко от себе си до края, до последния сантиметър на финала. Физически много тежко ми беше. Имах чувството, че ще умра на пистата. До такава степен! Даваш всичко от себе си, напъваш, напъваш и си казвах: "Абе дали си заслужава пък тука да умра на пистата?". Това са около 10 минути или една обиколка. Мислите постоянно бушуват в главата. Даваш си кураж, отпусне се организмът малко, като се измори и после пак си казваш: "Абе това е медал за България!". Но наистина имах чувството, че ще умра на последна обиколка. На друга олимпиада не съм имала такова чувство, обаче 17 секунди разлика им направих.