Легендарният борец Стоян Добрев: Борехме се с Васил Илиев

Стоян Добрев е класически пример за шампион в борбата, който се превръща в успешен треньор на международно ниво. Неговият път в спорта преминава през много изпитания. Във времената на прехода и безпаричието двукратният европейски шампион губи своята офицерска заплата в ЦСКА. Останал на кръстопът, Стоян Добрев е принуден да избира - да се присъедини към бригадите на Васил Илиев или да си търси друга работа.

- Г-н Добрев, вие сте един от най-добрите треньори на световно ниво в борбата. Изключителен състезател, двукратен европейски шампион, медалист от световно първенство, участник на две олимпиади. Какво се случва с вас?

- Добре се чувствам, успокоиха се нещата. Малко почивам и анализирам как да продължа напред.

- Как влязохте в залата като дете?

- Ние много често сменяхме квартирите в Стара Загора. Попаднахме на семейство, където родителите на едно от децата имаха връзка с борбата. Един ден бащата на едно приятелче каза: "Искаш ли да те заведем в залата по борба в Стара Загора да пробваш?". Питах родителите ми. Баща ми каза: "Да, няма проблем, отиди". Бил съм някъде трети-четвърти клас. Бяха в една малка зала двама треньори. Единият по-стар, другият по-млад. Избрах втория - Николай Дойчев. Лека-полека се развъртяха нещата. В пети клас дойде моментът, когато реших, че искам да вляза в спортно училище. Кандидатствах и ме приеха. Така започна моят път в борбата.

- Помните ли първото си състезание?

- Беше окръжно първенство. Беше много популярна борбата и за да отидеш на републиканско, имаше три окръжни. Трябваше да станеш първи на тях, за да добиеш право на участие в републиканското. Първото ми състезание беше окръжно и станах първи. Победих един от по-горния клас. Но на шампионата пуснаха по-старите. За мен най-завладяващото и мотивиращо за по-нататъшното ми развитие беше шампионатът в седми клас, в който станах първи. Това ми е един от най-ценните медали. Видях, че мога да стана добър борец.

- Много рано ви забелязват за националния отбор при юношите. През 1987-а е първият ви медал от голямо първенство на Балканиада. Ставате втори, а по това време сте на 15 години.

- Да, малък бях. Моят треньор беше и на юношеския национален отбор. Когато станах шампион на България, започна да ме взима с по-големите. Това ми даде голямо предимство и опит, който е нужен в борбата. На Балканиадата станах втори. След това имаше турнир "Дружба" - на соцстраните. Станах трети. Това ми е първият ценен медал.

- Вие се мотивирате от мъжете. Атанас Комшев има специално място в сърцето ви. Какво ви харесваше в него и как успя да ви вдъхнови?

- Самият му мироглед за борбата беше по-друг. Аз сега искам да предам това и на по-младите момчета. Трябва да имат човек, като когото искат да станат. Аз си качвах снимките на големите борци. Моята мечта беше последната година в спортното да стана шампион за юноши старша възраст и да ме вземат в ЦСКА. Оттам да се докосна до тези хора и да пробвам да се реализирам. Комшев винаги е бил в сърцето ми. Беше взел турнира "Никола Петров" и имах една снимка с вдигнати ръце и пояса. Това беше уникален момент, в който съм си казал: "Ей тоя човек е голям, харизматичен". Така се развиха нещата, че влязох в ЦСКА 1987 година. След един лагер мъжете идват в казармата и хоп, Комшев на вратата.

- Сближихте ли се?

- Един ден дойде и каза: "Ела тук да ми направиш малко масаж на ръцете". Лека-полека се сближихме. На първия лагер бях в стая с Васил Илиев, лека му пръст. След това Комшев ме взе при него. Започнах да разпитвам как е дошъл в ЦСКА, как е успял. Нашето приятелство продължи дълги години до неговата печална история с катастрофата. Той беше явление. Обичаше младите хора. Винаги даваше съвети и помагаше финансово. Като започна да се замогва, започна да помага на борците. Това ми е останало в съзнанието - отношението, усмивката, благият характер, прегръщането.

- Първият ви голям успех е през 1991-а на световното първенство в България. Тогава малко хора са очаквали да вземете медал. С какво беше по-специално това състезание?

- Tо завинаги остава в живота ми. Динко Петров беше треньор и отборът беше сплав от млади и опитни. Направихме много добро представяне. Станахме трети отборно. Никой не е очаквал от мен да направя нещо. Най-ценното на това е, че го постигнах в България. Още ми е в съзнанието след толкова години как в мача за трето място надвих кореец, който беше станал трети на олимпиадата в Сеул. Спечелих срещата и беше голяма еуфория.

- Това отличие ви поставя като титуляр в категорията и като надежда за олимпийските игри в Барселона, които са година по-късно. Какво се случи тогава?

- Това са тежки моменти. За да постигнеш един успех, е нужно да имаш и екип, хора, които да разбират тази материя. Отборът беше страхотен, това мога да го твърдя на 100%. Но когато е писано да стане нещо, което да обърне цялата работа, то се случва. Смениха треньора. Бях убеден, че ако бяха оставили отбора на спокойствие да работи, медали щеше да има в Барселона. Смениха треньорите, случиха се някакви процеси преди самата олимпиада. Много неприятности имаше с треньора. Заминахме на олимпиадата в много лошо психическо състояние.

- Какво точно е станало?

- Скандали кой да участва. Скочиха на треньора, искаха да го бият и други глупости, които се случиха. Това даде своето отражение. Не е оправдание. За мен беше и друг тънък момент - не си свалих правилно килограмите. Отидохме в Барселона на 40 градуса. Много тежко време. Бяхме там седмица преди състезанието. Килограмите ми паднаха рязко и това дава голямо отражение. Първата среща водех до последно, но загубих от унгарец, който стана след това олимпийски шампион. Интересното е, че абсолютно същият сценарий се случи и за олимпиадата в Атланта. И там нещата вървяха много добре. Емил Иванов беше треньор. Постигнахме много добри успехи 1995 година преди олимпиадата. Страхотни успехи! Тогава беше президент Васко Илиев. Убиха го в деня, в който станах европейски шампион. След това смениха треньора около пет месеца преди олимпиадата.

- Имали сте и друг много тежък момент, когато първата половина на 90-те имаше голяма криза в България. Спортистите в ЦСКА остават на улицата, защото се девоенизират. Как успяхте да оцелеете и да останете в борбата?

- Наистина тежки времена. Всеки се спасяваше кой както може. През 1993-та вече бях решил накъде да поема. Тогава тръгнаха тия структури - бригадите с всички спортисти, борци, боксьори. Васил Илиев направи неговата организация и си мислех, че най-доброто място е да отида при него. Да искам някаква работа, за да може да се прехранвам. Но той каза: "Твоето място не е тука, ти трябва да се бориш".

- Той ви е познавал добре, били сте съквартиранти.

- С Васил Илиев бяхме в една категория. Борихме сме заедно. Той се отказа през 1992-а. Тренирали сме, той ми е показвал, учил ме е. След това Гриша Ганчев направи отбора. Така продължихме до самото ми отказване. Имах още няколко критични момента след олимпиадата в Атланта. Исках да се отказвам. Но Гриша Ганчев доведе един от най-добрите руски треньори. Помолиха ме да остана и продължих. Имаше през 1999 година европейско първенство в София и реших, че трябва да пробвам за последно да докажа на себе си и на хората, че още ставам. Станах първи в София, но имах тежка контузия в кръста. След европейското получих отново тази травма и за олимпиадата в Сидни беше много трудно. Не можах да отида. Така приключи моята кариера като борец.