Блажената Олга и дивните й чудеса

Тя ми върна живота, който ми бе откраднат

Множество са засвидетелстваните чудеса на блажената Олга, но винаги в тях има едно общо нещо, а именно - всеки, който я виждал, било то на живо, било то в съня си, било то на икона, е докосван от нейния поглед - винаги нежен, обичащ и изпълващ човека с чувство на Божието присъствие; който поглед винаги ги успокоявал и уверявал, че Бог е винаги сред нас и никога няма да ни изостави.

Олга е известна най-вече със своето молитвено застъпничество за жени, преживели насилие като деца. Днес ще ви запознаем с най-детайлния разказ за чудо на блажената, оставен от една такава жена, благодарение на Асен Андонов и "Добротолюбие".

"Един ден бях потънала в дълбока молитва, бях будна. Бях си спомнила момент от живота ми, който бе твърде страшен. Започнах молитвата си с молба за прошка и милост от Пресветата Богородица. Постепенно започнах да усещам, че се намирам в някаква гора, все още се чувствах малко уплашена. Изведнъж усетих внезапен прилив на спокойствие, примесен с дъх на градинска свежест, идващ от гората. Видях Богородица, облечена в одеяния, подобни на онези, които бях виждала в иконите, но изглеждаше много по-естествена и светла. Идваше към мен.

Колкото по-близо идваше, толкова повече усещах присъствието на друг човек, ходещ зад нея. Когато стигна до мен, се отдръпна и посочи към една мъдро изглеждаща жена, стояща зад нея. Попитах я, "Коя си ти?", а Богородица отвърна: "Св. Олга".

Св. Олга ми подаде знак да я последвам. Вървяхме по дълъг път, докато дърветата не започнаха да оредяват. Стигнахме до малък хълм, на който имаше врязана врата отстрани. Посочи ми да седна, а тя влезе вътре. След малко от върха на хълма започна да излиза пушек, а св. Олга излезе и ми подаде купичка с билков чай. И двете стояхме в тишина, като отпивахме от чая и чувствахме топлината на слънцето по нашите лица. Започнах да чувствам болка в стомаха и тя ме въведе вътре. Вратата бе толкова ниска, че се наложи да приклекна, като че падайки в молитвен поклон, за да вляза вътре.

Майка Олга ми помогна да полегна на нещо като легло вътре в хълма, което приличаше на кутия, пълна с мъх и треви. Бе меко и миришеше на земята и морето. Бях уморена и легнах. Св. Олга отиде до лампата и започна да загрява нещо, което притърка в коремната ми област.

Заприличах на жена, бременна в петия месец (по това време все още не бях бременна). Започнах да раждам, бях уплашена. Майка Олга застана зад мен, държеше ми ръката и започна да се преструва, че ражда заедно с мен, за да ми покаже какво трябваше да правя и как трябва да дишам. Все още не бе проговорила. Помогна ми да изхвърля плацентата, която като че се просмука в сухия мъх. Бях много уморена и започнах да плача от облекчение, след като свърши.

До това време все още не бе казала и слово, но очите й говореха с такава нежност и разбирателство. И двете се изправихме и пихме чай. Докато пихме, светицата внезапно започна да се превръща в светлината в стаята. Лицето й заприлича на крушка с невероятно силна светлина, като че слънцето светеше под кожата й. Някак си обаче цялото й тяло сияеше. Изпитвах неописуема привързаност към любящия й поглед, не обръщах внимание на нищо друго. Приличаше на погледа на майка, която посреща своята рожба на белия свят. Сякаш нежността се изливаше от очите й.

Не изпитвах страх, макар и тогава да не знаех, че хората буквално могат да блестят с Божията любов (разбрах това едва, след като прочетох за св. Серафим). Разбирах, че тогава мои много дълбоки рани бяха излекувани. Тя ми върна живота, който ми бе откраднат, живот, който сега е свързан с красотата и любовта на Бога към мен, възстановената творба на Неговите ръце.

След известно време почувствах, че ми става добре и някаква тишина обзе душата ми, като че през цялото това време тя не бе спирала да плаче, обзета от скръбта на изоставено дете, което най-после е утешено. Дори сега, докато пиша, изпитвам мир и жажда за живот, което ме кара да искам да плача от щастие и радост.

Уморен съм и губя вярата си в Бога

Ще ви разкажа една история, която ми се случи не много отдавна. Когато отидох в едно училище да говоря с децата по различни теми, забелязах някои от тях да говорят по време на молитвата. Започнах разговор с учениците, изхождайки от тази случка.

"Деца, защо някои от вас разговаряха по време на молитвата? Мога да разбера, че някой не желае да се помоли, но тук има и друг начин да прекарате времето си. Седнете тихо в училищния двор; помислете си за приятелите или предстоящия тест. Ако не желаете да се накарате да се молите, опитайте се поне да не притеснявате другите. Има ли смисъл иначе? Някои от вас вдигаха шум, а всички останали ги гледаха. Защо това се случи?".

Ученикът, който говореше по-силно от другите, попита: "Искате ли да чуете истината?" Отвърнах: "Да, бих искал да чуя истината". "Говорех, защото не желаех да се моля. Длъжен ли съм да говоря с Бога? Трябва ли да вярвам? Защо съм заобиколен само от християни? Бих искал и мюсюлмани или представители на други религии да са тук."

Аз му отвърнах: "Помагаш ми, като казваш това". "Не, аз ви противореча", каза той. "Не, напълно съм съгласен с теб, че натискът не е добро нещо. Съдейки по твоя тон на разговор, разбрах, че си изпитал силен натиск или от родителите си, или от роднини, или от обкръжението си" - отговорих, удивлявайки се на искреността на това момче.

На свой ред всяко едно от децата започна да обяснява своите си проблеми. Едно от тях каза:

"Изморих се и започнах да губя вяра в Бога. Христос има най-красивото лице. Той е най-добрият. Той не е виновен за нищо. Но поради начина, по който всички ми представиха нещата и ме научиха, започнах да изпитвам антипатия към всичко".

Бях наистина впечатлен от тези думи. За какво можем да говорим, ако самите ние дори нямаме Христовия белег в живота си, да изопачим Неговия образ пред децата си ли? Какво можем да очакваме тогава? Всички около нас си мислят, че сме истински християни. Някои ме смятат за модел за подражание за християнин и че всичко, което казвам, е едва ли не гласът на църквата. Но какво да направя, ако съгреша? По този начин аз култивирам грешната концепция за църквата в другите. И това не е ли наистина така?

Духовните отци, нашите родители, свещениците, богословите и хората, които считаме за модел за подражание, ни учат на нещо. И ние мислим, че сме научени на правилното познание за Бога почти през Божиите уста. Нека не търсим някой, който да обвиняваме. Да погледнем в себе си, да погледнем в душата си. Възможно ли е да нараним някого с думите си или с погледа си, или пък с действията си?
Архим. Андрей Конанос

Притча за страстта и обичта

Младият мъж вървеше до своя Учител. Скоро пред тях се ширна поляна, осеяна с макове.

- Стигнахме - каза Учителят. - Сега ще ти разказа една история с макове. А ти ще разбереш какво е страстта, любовта и обичта...

Двамата направиха няколко крачки сред красивото алено море.

- Ето ни тук, сред това безкрайно поле от макове - говореше Учителят. - Разхождаме се из него и очите ни се къпят в красотата му. Изведнъж погледът ти е привлечен от едно конкретно алено стръкче. Уж всички са еднакви, но ти не можеш да откъсне очи от точно това. Навеждаш се към него, докосваш нежните му листенца, очите ти го изпиват цялото. Искаш го. Да е само и единствено твое. Завинаги.

Учителят спря за миг, наведе се и откъсна едно маково стръкче...

- Протягаш ръка и го откъсваш. За да го запазиш за себе си. Без да си даваш сметка, че така го убиваш. После продължаваш по пътя си доволен, усмихнат... Докато макът не увехне и не го изхвърлиш, за да потърсиш друг.
Това е Страстта.

Учителят хвърли откъснатия мак и продължи.

- Отново вървиш из полето, радваш се на красотата му. И отново погледът ти се спира върху едно конкретно стръкче мак. То ти се струва по-различно от останалите. Сякаш ти говори и сърцето ти го чува. Навеждаш се внимателно, виждаш само него. Не смееш да го докоснеш, за да не го нараниш.

Гледаш го, гледаш го, иска ти се времето да спре, да останеш тук завинаги. Иска ти се нищо да не ви разделя. Да умреш дори, само винаги да си го него... Но внезапно подухва ветрец и довява до теб омайващия аромат на някакво друго цвете. За миг забравяш за мака и тръгваш, за да откриеш откъде идва това прекрасно ухание. Макът остава в сърцето ти, усещаш мъка, когато мислиш за него, но... всичко това е вече минало...
Това е Любовта.

- А какво тогава е Обичта, Учителю?

- Продължаваш да вървиш сред полето. Погледът ти танцува с вятъра. Изведнъж го виждаш. Стръкче мак, което сякаш е създадено за тази ваша среща. Сякаш ти си бил създаден за тази ваша среща. Сядаш близо до него. Не можеш да откъснеш очи.

Знаеш, че най-сетне си намерил мястото, на което принадлежиш. Намерил си себе си. Това стръкче мак става смисълът на твоето съществуване. Грижата за него става твоята мисия. Правиш всичко възможно, за да го опазиш и да удължиш живота му. И оставаш там завинаги...
Това е Обичта.