Легендарният треньор Георги Василев пред "България Днес": Трифон носеше огромно сърце, скрито зад страшен поглед!

*10 години без Трифон Иванов

*Най-силен беше срещу големите нападатели, категоричен е Гочето

Кой е той

Георги Василев-Гочето е единственият български треньор, станал шампион с три различни отбора - "Етър", "Левски" и ЦСКА. Професионалният му път минава и през националния тим като помощник на Иван Вуцов на Мондиала в Мексико през 1986 г. В Германия оставя незаличима следа, извеждайки третодивизионния "Унион" (Берлин) до финал за Купата и участие в евротурнирите. Днес се навършват 10 години от кончината на един от най-обичаните ученици на Гочето - Трифон Иванов. Специално за читателите на "България Днес" легендарният треньор се връща към своите спомени за Железния в откровен разговор за футболното безсмъртие.

- Г-н Василев, за моето поколение Трифон Иванов е легенда, позната от старите записи и разказите на бащите ни. Спомняте ли си първия път, когато започнахте да усещате, че това момче ще стане Железния?

- Трудно ми е да определя точен момент, минаха доста години... Но когато си бил близо до такъв човек като Трифон, образът му се запечатва в съзнанието. Туньо не е от тези хора, които бързо се изгубват и забравят. Става дума за личност, към която често се връщам през годините в моите спомени.

Трифон тръгна от нашата търновска школа. От нея излязоха и други силни футболисти, но Железния имаше качества, които изпълваха треньора с доверие и увереност. Още тогава се виждаше, че със своята сила и футболни способности той ще бъде човекът, който ще ти помогне. Беше физически изключително силен човек - това му беше голямото предимство. Но успоредно с това притежаваше и изключителна футболна техника. Често показваше това техническо предимство пред противниците си по един провокативен начин, сякаш им казваше: "Вие си мислите, че аз като защитник само ще ви преча, но аз ще ви покажа какво още мога". Правеше го демонстративно, умишлено - показваше техника, която нападателите срещу него често дори нямаха. В много от единоборствата той акцентираше върху това: "Знам, че мога с шпагат да ви взема топката. Или да ви изпреваря с глава. Но имам и техника, която не притежавате".

- Вярно ли е, че той не е обичал физическите натоварвания без топка, така наречените "сухи" тренировки? Как се справяхте с неговия характер в тези моменти?

- Да, това са неща, които той определено не обичаше. "Сухата" тренировка не му беше по сърце. Но важното е, че той не го правеше, за да те предизвиква, да ти пречи или да създава конфликт. Напротив, правеше го по такъв начин, че след това ме караше да се усмихвам и да се радвам на това, което е сътворил. Винаги имаше едно специфично изчакване от негова страна - гледаше кой къде ще отиде, кой кого ще надиграе в тези физически упражнения. Но когато се стигнеше до същинския футбол и игровите изпълнения, Трифон винаги беше на предна линия.

- Откъде идваше това негово самочувствие? Сякаш наистина не е било от значение за него срещу какви звезди се изправя на терена.

- Той беше безспорно класен футболист и оттам идваше самочувствието му. Не му пукаше кой е противникът срещу него. Парадоксалното е, че при него проблемът можеше да се появи срещу някой "невзрачен", непознат или по-слаб футболист. Тогава можеше да направи грешка от чисто пренебрежение. Но когато знаеше, че срещу него има играч със самочувствие - силен футболист на европейско или световно ниво, тогава Трифон показваше изключително качество и класа. Искаше да докаже, че неговото желание е по-голямо, и винаги се стремеше да бъде над тях. Затова спечели толкова много двубои, които оставиха трайно впечатление.

- Пословично е и чувството за хумор на Трифон, разкажете повече за това...

- Често се шегувах с него, Бог да го прости, винаги без злоба или яд. Понеже той имаше навика да прави по една характерна грешка в мачовете. Често от пренебрежение. Казвах му: "Гледай да направиш твоята редовна грешка колкото се може по-рано в мача, за да имаме време да обърнем резултата". За него и за мен това беше едно голямо удоволствие да се шегуваме така.

Трифон беше истински футболен атлет - съчетаваше по превъзходен начин сила, енергия и мощ.

- До днес се носят легенди, че е плашил нападателите само с поглед. Има ли истина в това, или е по-скоро част от футболния фолклор?

- Според мен това за страшната физиономия е по-скоро създадена илюзия. Неговата реализация и успехът срещу противниците идваха от чисто футболните му качества, а не от външния вид. Извън футбола той беше изключително добър човек.

В съблекалнята неговото присъствие и поведение създаваха настроение. Дори в най-тежките моменти, когато мачът не е бил успешен и резултатът е разочароващ.

При Туньо нямаше омраза или конфронтация. Действаше така, че да премахне постоянното напрежение около отбора. Приемаше нещата по начин, който създаваше настроение в колектива.

- Трифон е известен със своя свободолюбив дух. Как се вписваше той в рамките на отборната дисциплина?

- Трифон беше свободен човек. Не беше затворен и не се вписваше докрай в тесните рамки на дисциплината. Имаше свобода в действията си. Това влияеше на поведението и настроението му по време на мачове, тренировки и лагери. Познавам душата и качествата на Трифон.

- Спомняте ли си първия ви разговор с Трифон след Световното първенство в САЩ през 1994 г.? Какво си казахте, когато го видяхте с бронзовия медал?

- Веднага след световното в САЩ не се срещнахме, Туньо отиде да играе в нов отбор. Кариерата на Трифон при мен премина през два основни етапа. Първият беше изграждането му като футболист в детско-юношеската школа и пробивът в първия отбор на "Етър". Игра на стадион "Ивайло" три години, преди да премине в ЦСКА.

Спомням си, че когато вече беше в ЦСКА, ни вкара гол на стадион "Българска армия" и ни победиха с 1:0 в един от най-важните мачове за първото място. За него на терена приятелството си е приятелство, но в играта имаше чиста футболна вражда и той държеше на това.

Вторият етап беше след завръщането му от "Бетис" в България. Тогава му казах: "Заповядай, ела при нас, добре дошъл си винаги". Тогава изигра един полусезон в "Етър", точно след шампионската ни титла от 1991 г. През есента играхме за Купата на европейските шампиони срещу "Кайзерслаутерн" и Туньо участва в тези два мача. В този период беше изключително стабилен, авторитетен и уверен. Усещаше, че това, което прави на терена, го прави най-добре. По-късно, през 1997/98 година, аз бях треньор на ЦСКА и той отново игра при мен, като тогава в отбора дойде и Емил Костадинов.

- Какво почувствахте, когато видяхте паметника на Трифон пред стадион "Ивайло" във Велико Търново?

- Присъствах на откриването на паметника на Туньо. Това събитие събуди много мисли и спомени. Ние постоянно поддържахме връзка с него приживе... Чрез паметника връщам назад хубави спомени. Спомням си го и от времето, когато беше председател на Зоналния съвет на БФС в Търново. Често се засичахме по мачове, говорехме за ежедневни неща. Влизал съм в неговия кабинет малко преди да си замине от нашия свят.

- Какво най-много липсва на българския футбол днес от фигура като Трифон Иванов?

- Той беше комплексна фигура. Притежаваше качества, които му даваха допълнителна увереност. Притежаваше желание да се доказва на терена. Най-големият му стимул беше сериозният противник на игрището. Ако за нещо съм се притеснявал при него, това е била мотивацията му срещу по-слаби отбори. Тогава можеше да се появи момент на пренебрежение. Но срещу класни съперници показваше най-доброто, на което е способен.

- Ако днес в школата на "Етър" се появи момче със същия поглед и хъс като на младия Туньо, какъв съвет бихте му дали?

- Бих го приел с голямо желание и надежда. В израстването и налагането на момчета от нашата школа в големия футбол е надеждата за по-доброто бъдеще на този спорт в България. Мечтая си да има нов Трифон Иванов във футбола. Какво бих го посъветвал... Да работи здраво в тренировките. Да има самочувствие, подкрепено с умения и увереност. С течение на времето да развива своите качества. Защото във футбола няма застой - или има развитие, или вървиш назад. Силата е в това да ставаш все по-добър. Трябва да знаеш, че на терена винаги има двубой с противник, когото трябва да преодолееш и надиграеш. Както индивидуално, така и в отборен план. Надявам се да виждаме все повече такива момчета да излизат от школите.