Светослав Кръстев

Светослав Кръстев е роден в град София през 1993 година. Завършва висше юридическо образование в Софийският университет " Св. Климент Охридски" випуск 2017 година. Има публикации на разкази, стихотворения и есета в различни вестници, още от ученическите си години. През 2006 година издава книгата " Искри от любов".

Интересува се от древна история, литература и изобразително изкуство. В свободното си време обича да играе шах, да пътува и да общува с различни хора.

Януари

Централно софийско кафене,

средно голямо със сервитьорки две.

Мечтано спасение в януарският ден

зимно мразовит и заскрежен.

Вънка - лед, лапавица и киша,

а в кафенето има тиха ниша,

където мълчаливо пият кафе

красиво момиче и тъжно момче.

По стените висят забравени украси,

а само през няколко маси

стари адвокати се надлъгват и хитруват

и някак невинно - нелепо флиртуват

със опитната - млада сервитьорка,

която слалумира като скиорка

покрай неразчистените маси

и неудовлетворените стомаси

на неколцината посетители

и изморените им придружители.

Кафенето все пак е топло и уютно.

Не е малко, но не е и шумно.

Най - тихи са младежите във ъгъла,

а момчето се пита - " Това ли е пъкъла ?

Несподелена, премълчана любов,

раздяла без среща и смърт без живот."

Наоколо в кафенето поглежда

за знак или за надежда

и вижда жалки, щастливи глупаци

със малки очи и големи тумбаци.

Повика нервно сметката,

плати и се избърса със салфетката

от горчивото следобедно кафе,

което не му хареса, въобще...

Младежите вървят по затрупана, неясна пътека,

утъпкана едва от няколко човека.

Снегът влиза в полузатворените им очи

и предизвиква малки , невинни сълзи.

Затъваха във преспи чак до коленете

и бяха страшно смешни , разберете.

Някак си до входа се добраха,

отдъхнаха и добре се посмяха.

Неочаквано момичето целуна момчето

и в бързината леко го чукна по нослето.

" Вече си мой " - усмихната му каза ,

а младежът с втората целувка я наказа...

Пейзажи

Художникът обича природата.

При нея може да избяга от хората.

От тяхната грубост и грешки ,

от обидите и злъчните насмешки.

Дори във лошо време,

вместо да си лежи и да подреме

на своя леко неудобен диван,

той хуква като обладан

и припряно излиза навън

да разглежда и броди като на сън.

Удивява се от водата,

която винаги се връща при земята,

макар че може да лети,

и когато поиска небето да посети.

Тя единствена улавя и пречупва светлината

и може да начертае пътека до Луната....

Понякога като дете,

художникът рисува с часове

действителни и причудливи форми,

криви , странни и аморфни.

А щом идеята в ума му се избистри

оставя белите листи

и се затваря в таванското си ателие,

което преди много години нае,

и което няма да напусне,

докато на живота нишката не се прекъсне.

Там рисува поляни , езера и изобщо природа,

само от любов, а не за изгода.

С годините остана все тъй беден,

изпит, съсухрен и бледен.

Ала художникът умее,

чудотворно някак да се слее

с цялото божествено творение

чрез упоритост и смирение.

Пейзажите са всъщност негови портрети,

но това е тайна, която не владее всеки.

Да вложиш собствената си душа в картината,

умеят само избраните - малцината,

дарени с кротост и търпение ,

да понесат човешкото презрение.

А , когато своето изкуство продава ,

творецът дали не се изтезава ?

Ако не го споходи вече вдъхновение

ще живее сякаш в друго измерение

от тъга , пустота и забвение...

Но художникът не разсъждава така

и споделя щедро своята душа,

която обитава картините

и често наднича от витрините ,

за да поздравява минувачите

и да изкушава купувачите.

Ноемврийско слънце

Щедро ноемврийско слънце -

на природата поредната шега ,

посява сякаш ново зрънце

на надежда в моята душа.

Есенна, но не и златна,

така усещам я сега.

Никоя радост не беше безплатна,

но всяка остави следа.

В огледалото си виждам,

едно възрастно, странно момче

и на никой друг не завиждам

щом няма мойто лице.

Там има чиста - светла радост,

която не загубих със отминалата младост,

но има и умна, зряла тъга,

която също ме топли и пази в нощта.

Нощта със своя мрак на бъдещата неизвестност.

На събитията не знаем точната поредност,

на нашите скърби и неволи ,

на вълнуващите срещи и комични любови...

Слънцето залязва и с угасващата светлина

искам да запазя тази мъдра ведрина,

която цял живот не ми достига,

може би защото се постига

след дълги години на прошка.

Не можем да я носим като брожка,

защото в нея няма суета,

а само нежна... и смирена доброта.

Среща

Младеж със очила,

чакаше за среща с букет пролетни цветя.

Той е нервен , но и много щастлив,

че с гласа си закачлив

тя най - сетне отговори със - " Да,

изчакай ме утре към два."

Той е там от един,

макар че се отби във скъп магазин,

за да и вземе подарък,

като нея - специален и ярък.

Седи и чака с поглед отнесен

тананика си някаква натрапчива песен.

Минувачите леко го блъскат

и пустосват наум,

бабки и лелки му съскат

вдигайки излишен шум.

Той не ги и забелязва,

ала Слънцето вече започва да залязва.

" Моля те , поспри

поне ти над мене се смили! "

И Слънцето забави своя ход

и почти застина върху аленият небосвод.

Но къде ли е тя ?

И какво прави сега ?

" Дали не бърза насам,

със същия плам,

който в мене гори

и няма да ми позволи

някога да се откажа

любовта си не и ли докажа."

Вятърът го чу и съжали

" Видяха я невидимите ми очи.

Зная как гори във чуждите прегръдки

как вярва във заблуди и преструвки,

зная как и тя самата мами

във преследване на земните наслади.

Ръцете ти не са мъжествени и груби,

затова тя предпочита да бъде със други."

Младежът остана нещо да чака

На какво се надяваше вече от мрака?

А тълпата нервни минувачи

не спираше да крачи

без причина да го блъска

и обидата в лицето му да съска.

Манастирът в планината

Самотният монах

живееше без страх

в планински непристъпен манастир ,

отдавна забравен от висшия клир.

Наоколо девствена дива природа

на километри - никакви хора.

Но монахът продължава да служи с угода

и вярност пред Бога.

Кристален въздух и само горски шум

можеш да откриеш вън

от манастирските стени

построени от хора добри,

за да се крият зад тях

от съблазни, поробител и грях.

До манастира води пътека,

понякога стръмна, понякога лека.

Над нея могъщи дървета

от няколко века

клоните си изтънели

преплели

над малцината преминали от там

пречистени от мъка и от срам.

Манастирското куче, със умни очи

първо с опашка ще ви поздрави

и по целия път ще ви проводи

до откритията нови.

Сякаш казва - " Не се плашете

и на мен се доверете.

Аз ще ви бъда водач

и от всяка опасност пазач."

И в него мога да открия

частица от тази магия

навсякъде тук около мен,

която те прави по добър и смирен.

Непристъпна крепост на вяра

малка ще е всяка похвала,

когато посетител

достигне до твойта обител

сърцето се пълни със радост

и усещане за истинска святост.

Тук далече от хора

от тяхната мърсотия и отрова,

в допир до самото сътворение

и първичното Боже творение

душата намира спасение

и търсеното в живота решение.

Писмо

Един съвсем модерен човек,

с лаптоп и таблет

никога не бе писал писмо.

Просто няма защо.

От имейла ще пристигне по - бавно

и с емотикони винаги е по - забавно,

а докато дочакаш ответ

ще побелееш като мъжете в Стария завет.

Но писмо няма да напишеш на всяка.

Писмо дълго се чака

и дълго за любимия човек се мисли,

ще се питаш, всяка дума добре ли обмисли.

Ще се вълнуваш

даже марката като купаваш,

а щом в пощата сложат печат

думите ще преминат половината свят,

да кажат само - "Здравей!

Не ме забравяй, хей."

И всичко за някой, който остава близо до теб

и за да го видиш не ти трябва таблет,

стига само да затвориш очи

да усетиш как се срещат две копнеещи души.

Изповедник

От белият лист

няма по чист

и свят изповедник.

За разлика от всеки проповедник

той не ти се присмива

не те мрази дори и в греха,

страстите ти не иска да приспива

да живееш в аскетична тъга,

когато навън те чака на празник смеха.

Макар този смях, често да е подигравка,

а щастието мираж, измама

макар че , съдбата с нас се заиграва

на старият и номер ще се хвана,

щом тръгнал съм да търся

и света цял искам да разтърся

за свобода и утолена жажда

отдавнашният порив се обажда.

И тоя грях сякаш може да пречиства

от лъжлива псевдодоброта

и във душите да разлиства най - красивите цветя.

Бялата царица

Ято птици отлиташе на юг

в предчуствие за бъдещият студ.

Ще замръзне и замре

този весел поток,

без следа ще изчезне неговият водоскок.

Сняг ще покрие полето,

което доскоро бе завзето

от селски труд и детски игри,

но напред все мраз ще цари.

Бялото е враг на цветовете

затова по -добре се пригответе,

когато фъртуната бяла,

която неведнъж е вилняла

се завръща да докаже,

че помни врага си как да накаже.

Света ще затвори в ледена тъмница,

ще надвие дори мечка стръвница

в посребрена гора

и хора в затрупани малки села

и няма да има кой да я спре

щом завладее цялото нощно небе.

Труда и надеждите ни с един замах ще изтрие

с бяла пелена ще ги покрие

все едно не са били

нечии копнежи и мечти.

Гордостта си щом насити

и види враговете сринати, разбити,

ще си тръгне с царствената бяла пелерина

като грациозна и злокобна балерина.

Природата пак ще се изправи

и поражението си скоро ще забрави.

Ще се завърне и последната птица,

но отнякъде дебне могъщата бяла царица.