Олимпийският шампион Асен Златев: Станах щангист от бедност

С Абаджиев имахме всекидневни разногласия

Загубих баща си на 10

Сега няма методика

Асен Златев печели олимпийска, три световни и пет европейски титли в своята кариера. Незабравимият щангист е доминатор на подиумите през 80-те години на миналия век. Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" Златев разкрива основните принципи, които са му помогнали да развие спортните качества и да пробие в невероятната конкуренция сред останалите звезди на Иван Абаджиев.

- Г-н Златев, вие сте един от най-великите български спортисти. Как сте?

- Нормално, в работно положение.

- Разкажете за първите ви години. Какво помните от живота на село? Какво дете бяхте?

- Имаше една по-стара къща от сегашната. Имаше седем-осем овце и хамбар за зърно баща ми беше направил. Там беше и виното. Правехме си го. Имахме първия телевизор в махалата и се събираха съседите. Не се заключваше и ключ нямахме въобще.

- За съжаление, тази идилия при вас приключва, когато сте на около 10 години, след като баща ви почива. Как се промени вашият живот тогава?

- По-различен започва да ти изглежда светът, по-сив. В такова време човек си мисли, че това е вечно, но в един ден, в един миг нещата се променят. Но е такъв животът, такава е съдбата. Въпросът е да продължиш напред по най-добрия начин и може би така е трябвало да стане. Аз не мога да знам, има по-висши сили, по-висш разум или каквото е там. Важното е, че след това попаднах при най-добрите в спортното училище, после в националните отбори, във федерацията. Тогава и федерация имаше, сега нямаме. Имаше национален отбор, сега почти нямаме. Имаше школа, методика, имаше държавна, национална програма, непреходна, постоянна. В десетилетия можеше да се продължи, но така или иначе се възприе друга линия, където всичко оцапаха. Много искахме тази промяна, много работихме за нея. Карахме се с тези, които бяха по скептици, сърдихме се едни на други. Не си говорехме заради това, но лека-полека започнахме да разбираме, че не е тази утопия, която сме си мислили, че ще се случи.

- Говорите за прехода?

- Да, преходът не излезе това, което ни беше в мечтите. Излезе обратното, за съжаление, а много труд дадохме, много радост, много нерви, много усилия направихме да се случи най-доброто. 1992-93 година започна да се разбира, че не вървят нещата. Но започнахме да го осъзнаваме чак от 2000 година нататък. Тогава започнахме да разбираме, че май това няма да мине.

- Майка ви ви е записала в спортното училище в Пловдив, защото там сте имали подслон и храна, а тогава точно във вашето семейство е настъпил момент, в който вече е било много трудно за нея да успява да ви издържа.

- Точно така.

- Помните ли ги още онези трудни моменти и как тя ви е записала?

- Аз не ги помня като трудни. Детската психика е по-различна. Пък и аз трудните моменти не ги определям точно като трудни, а като нещо, което трябва да се преодолее. Така ми е в съзнанието. Не съм го приемал като че съдбата е била несправедлива.

- Но ако не бяха тези обстоятелства, щяхте ли да започнете да се занимавате с вдигане на тежести?

- Най-вероятно не. Почти сигурно е, че не. Много се зарадвах, че ме записа в този спорт.

- А защо точно вдигане на тежести?

- Баща ми беше приятел с футболисти на "Ботев" (Пд). Те са идвали да играят приятелски мачове с Царимир. Майка ми отива при приятеля му Мишо Карушков да помага. Той казал, че негов първи братовчед скоро ще прави изпити по щанги, а той е много добър човек. Ще говори с него да ме вземе да имам поне храна и подслон. Така отидох на изпита. Там скачаме, бягаме, мерят. Аз не съм свикнал с маратонки, тук няма. И бос. По цял ден бос. Някак си издържах 300 м. Майка ми беше купила едни гуменки. Такива хубави бяха, обаче не си го представях тия всичките 400, 800 м да бягам с гуменки. Тръгнах с гуменки, обаче нещо не ми паснаха. Махнах ги и продължих бос. От трибуните много голяма подкрепа получих. Дългото бягане го изкарах. Когато вече свършва изпитът, нашият познат отива при треньора, който е правил този по щанги, и го пита дали ме е взел. Той му казал, че не ме е взел, защото не съм издържал изпита. Нашият приятел пребледнява, изгубил ума дума. Заявил: "И аз сега какво да й кажа на тази жена? Тя така ме помоли, те няма и къде да живеят. Какво да й кажа". Треньорът видял, че работата става сериозна, и да не го мъчи, обявил: "Абе, Мишо, той първи стана на изпита. Ако имаш и други такива с връзки, дай ги и тях да ги взема".

- Това е първият ви треньор. За щастие неговата методика, новоизобретена от него се оказа най-добрата в света. Какво беше по-специфичното?

- Не е едно нещо. Започнахме с една голяма основа, с многообразни упражнения като обща физическа подготовка. От пети клас започнахме първата група. Тогава професори и учени предупреждаваха: "Тия деца как щанги ще ги натоварвате, това е ужас, ще ги разболеете, ще ги убиете". Ние обаче започнахме с техника и широка гама от обща физическа подготовка и много дълго бягане. Той искаше да ни развие волята, устояването, психиката. Развива ти се волевата устойчивост. Техниката с дървени щангички беше чак след година. Едва след това започнахме да вдигаме и истински щанги по 20-30 кг. Лека-полека започнахме да стесняваме пирамидата с все повече специфични упражнения. Затова сега, живот и здраве, нямаме проблеми, тъй като е правено точно както трябва. Вдигането на тежести е един от най-щадящите спортове при едно условие - да има методика, начин и техника за изпълнение. Ако ги изпълняваш, няма да имаш проблеми със здравето. Напротив, то ще се укрепва и всичките мускули, стави и така нататък ще бъдат по-здрави от обикновено.

- Започнахте ли още в началото да побеждавате останалите, или трябваше да мине малко време, за да станете машината за победи, в която се превърнахте в националния отбор?

- Е, чак машина... Още от първото състезание разбрах, че ми е дадено нещо, което е извънреден дар - психическата устойчивост на състезание. Нещо като самохипноза, която се получава по естествен път. Без никога да съм ги учил тези неща. Така ми е пригодена психиката.

- Кога ви забеляза Иван Абаджиев? Кога ви повика в националния отбор?

- Той ме повика след едно републиканско в Бургас. Там се състезавахме с Неделчо Колев и Йордан Митков, единият световен шампион три пъти, другият олимпийски шампион. Аз случайно или неслучайно ги победих двамата. Върнах се в Пловдив и още с връщането се обаждат, че трябва да се оправя и да отивам на лагер в мъжкия национален отбор.

- Какво ви каза Абаджиев, когато започнахте в мъжкия национален?

- "Добре дошъл." Дали съм си намерил подиум. Аз веднага си харесах един, какъвто на мен ми допада. Той беше зад една колона. От мястото на Абаджиев не се виждах директно. Хареса ми самият подиум. Имаше период, особено първите три-четири години, почти ежедневно имахме противоречия с него. Здравословни, нездравословни, градивни, неградивни, но почти всеки ден и по цял ден бяхме в противоречие. Но в интерес на истината дойде ли състезание, никога не е стоял въпросът дали да участвам или не. Винаги е разчитал на мен и не съм го подвел през цялото време.

- На 20 години и 62 дни ставате олимпийски шампион. Колко трудно беше да ги надвиете тези утвърдени имена, за да бъдете включен в отбора?

- Те са много сериозни имена, сериозни щангисти. Особено пък за олимпиада се мобилизират. Всеки вдига. Много сериозна борба и благодарение на нея, който участва, има привилегията да е по-добре подготвен. Аз съм много благодарен, че бях между такива велики имена. Това ми помогна сигурно още две-три стъпала нагоре да се кача. Но тогава какво стана? Йордан Митков заболя от жълтеница. На практика приключи неговата кариера, което е много жалко. Той щеше да се готви за втора олимпийска титла. Останахме само с Неделчо и тогава участието ми беше почти гарантирано. Просто трябваше да остана здрав. Но и аз направих необходимото. Направих някои подобрения, някои нововъведения, които ме изкараха на още по-високо равнище.