Чернобил пак е опасен, този път заради войната

37 г. след трагедията 

Четири години по-късно ви припомняме пътеписа "Моето радиоактивно пътуване" 

Днес се навършват 37 години от най-голямата промишлена авария в историята на човечеството. Призракът на Чернобил продължава да живее сред нас до ден днешен и да всява ужас у хората.

Близо четири десетилетия по-късно районът около атомната електроцентрала отново не е достъпен. Но този път не заради ужасяващо високите нива на радиация, а заради войната в Украйна.

Връщаме лентата назад с 4 години, когато украинската държава решава да организира радиоактивни пътувания и да допуска туристи до Чернобил, Припят и околните населени места. По същото време се появи и емблематичният сериал на HBO, който рекордно повиши интереса към мястото на аварията.

Пътепис до едно от най-опасните места в света публикувахме в "България Днес" в края на 2019 г., а сега го припомняме със съкращения...

Зловеща кукла без очи ме гледа през счупения прозорец на рухнала къща. Наоколо няма никой и се чува само вятърът в короните на дърветата. Призрачно и плашещо е.

В Чернобил съм...

Аварията в централата се случва точно 16 дни след раждането ми! Нищо не помня, но още в съзнанието ми са уплашените погледи на по-възрастните от мен, които преживяват трагедията.

Десетки изчетени книги и още толкова изгледани филми по темата не ми бяха достатъчни. Имах нужда да видя с очите си най-голямата трагедия в историята на човечеството, за да тегля чертата между легендите и страшната действителност.

И така се озовах в Чернобил.

Купих си самолетен билет до Киев, резервирах си хотел в украинската столица и тръгнах само с една раница на гърба. На Христовата възраст от 33 години поех към най-мрачната част на света, без да знам дали накрая ще бъда разпнат. В багажа си имах два чифта обувки, защото знаех, че единият от тях никога няма да се върне обратно в България.

От Киев тръгваме с микробус и за кратко време се движим по магистрала, а след това се друскаме по междуградски път със солидно количество дупки. Колкото повече приближаваме ядрената централа, толкова повече намалява автомобилният трафик. Докато в един момент изчезва напълно. Гранично-контролно пропускателен пункт "Дитятки" е в началото на 30-километровата обезопасена зона. Въоръжени с автомати войници стриктно следят за реда, а две бариери и обезопасителни съоръжения спират дори мисълта, че можеш да минеш инкогнито. Войниците съсредоточено проверяват документите ни. Сверяват лицата ни и снимките в паспортите. И дават зелена светлина - радиоактивното пътуване може да започне.

В никакъв случай никога нищо не пипайте!

Тези думи стават като татуировка на ушите ти. Постоянно ги чуваш и се превръщат в мантра. Всяко живо същество и всеки предмет носи радиация. И досегът с него може да е фатален. Предупреждават ни, че не трябва да ядем шипките и гъбите, които растат навсякъде. "Кога пък ще ми дойде наум да ям гъби в Чернобил?!", си казвам сам на себе си. И дори не чувам шегите, че гъбите изглеждат сякаш всеки момент ще тръгнат на четири крака.

Посещаваме местната църква, в която... няма радиация. Точно така, по необяснима причина светата обител и дворът й са били пощадени от тихия убиец и местните духовници дори си отглеждат грозде. По техни думи напълно безопасно за консумация. И като заговорихме за похапване, в град Чернобил си имат хранителен магазин. Със салами, млечни продукти, както и одеколон и дрехи. На входа са щайгите с краставици и домати. Тук местните си пазаруват и не се плашат от радиация.

Пищенето на дозиметрите може да те побърка.

Дразнещият звук бързо се засилва, когато се доближим до т.нар. hot spots (горещи точки) - там радиацията е в пъти по-голяма и дори не бива да бъдат доближавани.

Ако някой ден се осмелите да посетите Чернобил, се пригответе за бързо ходене. Никъде няма да се застоите дълго. Според опасността на мястото престоявате от 2 до 10 минути.

Точно преди да достигнем избухналия реактор, правим лека отбивка. Село Копачи е почти напълно заровено, а единственият признак, че тук някога е имало живот, е детската градина. В този момент очите ми трудно понасят гледката. Колкото и да си непукист, инстинктивно извръщаш поглед. Буца засяда в гърлото ми, когато виждам изоставените играчки и отворените тетрадки, в които детска ръчичка е изписвала букви. А в един изненадващ момент дете и тетрадка са били откъснати един от друг заради изненадващата евакуация. И никога повече не се събират заедно. Шкафовете са обърнати, мизерия е завладяла това място, в което преди 37 години е кипял живот.

На входа на детската градина нагледно ни демонстрират колко опасно е това място. Когато дозиметрите се доближават до земята, отчитат 40 микросиверта на час. За справка, през обикновен ден в София стойността е 0,12. Разликата е 333 пъти.

След няколко завоя по пустия главен път пред групата ни се появява IV реактор. Той е опакован в новия си модерен саркофаг, който е планиран да издържи в следващите 100 години. Под него е старият бетонен ковчег, за който се счита, че вече не е надежден. Изненадващо тук животът процъфтява. По тротоарите вървят хора, работник подкастря храсти, а автобуси ни срещат по кръстовищата.

Двама украински войници ни поздравяват с едва доловима усмивка. Бариерата се вдига и... влизаме в Припят.

Ако сте гледали на картички този призрачен град, трябва да знаете, че на живо е още по-зловещ. Толкова е пусто, че чуваш пулсиращата кръв в ушите си. Точно както ако допрете раковина до ухото си. Но вместо море тук се усеща смърт.

В Припят не спираш да се движиш, никъде не се застояваш дълго. Минаваме покрай болницата - мястото, където приемат първите облъчени пожарникари. Не се задържаме и половин минута, защото тук е по-опасно и от опакования реактор. В сградата все още са дрехите на най-тежко засегнатите от ядрения взрив. Струпани са на купчини и доближаването им граничи с лудостта. Не сме чак толкова луди и затова продължаваме.

Когато се случва трагедията, Припят е млад град - едва на десетина години, и има всичко, за което можеш да си мечтаеш като гражданин на Съветския съюз. Сега има само буйна растителност и руини.

Тъжна съдба има и увеселителният парк. Онова място със застиналото във времето виенско колело. И блъскащи се колички, които никога не тръгват. Ръждясалите атракциони не доживяват своя 1 май и се извисяват като паметници на застиналия детски смях в призрачния град. Няма дори полъх, който да раздвижи кабинките на колелото. Тук животът е спрял и това не е метафора.

Заставаме на стълбите, които водят към някогашния кей на Припят. Поставяме дозиметрите на земята и зениците ни се разширяват. 80 микросиверта! 666 пъти повече от нормалните стойности за градска среда. Дяволско усещане!

Приключението завършва с моста, на който минути след взрива се събират жители на Припят, за да гледат цветовете на радиацията в нощното небе. Не е легенда, истина е! Но не са стотици, а едва десетина души. Водени от своето незнание, те се наслаждават на красивите багри, докато радиацията се сипе върху тях като потискащ януарски сняг. Оставаме в микробуса, защото дори и толкова години по-късно това място е прекалено опасно за хора без предпазни костюми.

Последното ми действие е да си изхвърля обувките. Нещо средно между предпазна мярка и да оставя нещо от себе си на това зловещо място.

Тръгвам си. Не се обръщам назад. Няма и нужда. Припят вечно ще живее като призрак в съзнанието ми.