Как един мафиот търси Иисус из Светите земи
Преди две лета мъжът ми, продуцентът Моше Диамант, осъществи един свой стар проект – биографична лента за живота на Последния принц на мафията. Така наричат Майкъл Франчезе, мъжът, спечелил най-много пари за американската Коза ностра от Ал Капоне насам.
Филмът разказва как бившият капо на престъпната фамилия Колобмо през 90-те попада в затвора, открива Бог и решава да загърби престъпния свят. Днес Майкъл е мотивационен лектор. Обикаля църквите из Америка и разказва как Иисус му се явил и му помогнал да стане друг човек. Моята версия е, че е попаднал на корав прокурор – бившият кмет на Ню Йорк Рудолф Джулиани, което го мотивира да избере един по-смирен бизнес. Но така или иначе драматичната съдба на 65-гоишният Франчезе беше повод и ние да тръгнем по божите стъпки със снимачен екип.
До черквата „Възкресение Христово“ се стига по павирани сокаци из Стария Йерусалим, пренаселен от арабски сергии. Да. Виа Долороса, по която Христос е носел кръста си днес е един гранд базар на открито. Китайски джунджурии, фалафел и християнски сувенири – всичко това е струпано на куп и изкушава туристите по пътя към Божи гроб. Сред навалицата път ни пробива млад рижав арабин, чието семейство е една от двете арабски фамилии, които още от Средновековието държат ключовете за Божи гроб. Срещу приличен хонорар той е зачислен към продукцията и е назначен за гид. Без него трудно можем да се ориентираме в лабиринта от сергии и гъмжащо множество. На всеки по натоварен ъгъл се мяркат и тежко въоръжени израелски войници. Все пак да не забравяме, че най-голямата християнска светиня се намира на територия, жестоко оспорвана от араби и израелци.
И трите пъти, когато съм била в храма „Възкресение Христово“, винаги е имало навалица. На камъка, където е помито тялото на Христос, след като е свален от кръста, обикновено има молещи се проснати по очи. Първия път, когато попаднах като туристка, попитах една жена защо точно на този камък се молят така горещо миряните. И тя ми отговори с френски акцент: Знаете ли, толкова често идвам тук, а така и не знам какво представлява този камък. Може и да греша, но подозирам, че мнозина идват тук, водени от искрена вяра, но така и не знаят къде са попаднали.
Когато излезе от помещението, където е било положено тялото Христово, Майкъл Франчезе бе поразен колко търпеливи са били равините към него и снимачния екип. Американският мафиот наричаше равини, свещениците с дълги черни раса. Той не беше виждал такива преди и тъй като се намирахме на територията на Израел, логично заключи, че това са юдейски свещенослужители. Нищо, че ходехме по гроба на Иисус Христос. Изобщо объркана работа. Американците не подозират, че освен техният Великден има и един друг, който се празнува по друго време. Ама те и още много други работи не подозират.
Голямото откритие за мен и снимачния екип от евреи, атеисти и обикновени кинаджии беше алтернативният Божи гроб. Думата голгота, в превод от арамейски, езикът на Иисус, означава череп. На Голгота, ще рече хълм с формата на череп, е разпънат Христос. Такъв хълм съществува и до ден днешен в Йерусалим, но няма нищо общо с Божи гроб, който събира милиони вярващи от цял свят. Алтернативната Голгота или Градината с гробницата е един тих малък парк, обгрижван от също толкова тихи и смирени доброволци от надденоминационен християнски тръст, базиран в Обединеното кралство. Според нашата православна църква са си най-обикновени еретици. Те са много различни от свещениците с дълги, тежки раса, които се разхождат, сякаш са хванали господ за шлифера. Тези кротки доброволци от различни страни по света са облечени като скаути, усмихват се, отговарят на всякакви нелепи въпроси и се държат така, сякаш им е драго, че си им дошъл на гости. Няма я и навалицата от религиозни туристи. Само малки групички, пеещи в хор под открито небе.
Най-интересно ми беше да посетя Витлеем. Не толкова, за да докосна звездата на пода, маркиращата мястото, където се е родил божият син, колкото заради факта, че навлизахме дълбоко в палестинските територии, окупирани от Израел. И трябваше да минем онази прословута граница, отсечена със стена. Представях се как притичам като Елена Йончева под дъжд от куршуми с бронежилетка и каска. Даже се бях облякла в подходящи милитъри зелени панталони. Обаче нищо такова нямаше. Минахме си границата с бусчето тихо и кротко. Един израелски войник с автомат ни каза шалом и ни пусна. А в самата базилика пак опашки от богомолци, най вече руснаци, с таблети и смартфони, жадни да се увековечат със светинята.
