Поетът Найден Вълчев: Взех 14 лева за"На всеки километър"

Не ме питаха за авторското право на "Една българска роза"

Кой е той
Найден Станев Вълчев е писател, роден на 30 август 1927 г. в с. Малка Брестница, Тетевенско. След основно образование в родното си село завършва гимназия в Плевен и Юридически факултет в Софийския държавен университет. Бил е редактор на сп. "Български воин", в. "Народна армия", сп. "Септември" и главен редактор на "Дарители". Вълчев е бил и председател на Съюза на преводачите в България. Носител е на наградата "Димчо Дебелянов", на наградата на Съюза на българските писатели, на Съюза на преводачите в България, на „Златният Орфей“. Има още десетки наши и чуждестранни отличия.

- Г-н Вълчев, в края на миналия месец навършихте 89 г. Вярно ли е, че преди време сте поканили в драгалевската си къща вдовиците на своите приятели?
- Вярно е. Тридесетина души от моите приятели, колеги, хората, с които бях живял, с които заедно бяхме работили, вече ги нямаше. С милите жени, с които те бяха живели - на чаша вино си спомняхме за тях, говорихме, защото те от различни ниши на изкуството бяха даровити хора, талантливи писатели, музиканти, артисти, художници, чиито следи ще живеят дълго в просторите на родната култура. Не мога да ги изброя всички - като почна от Александър Карасаимеонов, Александър Поплилов, Андрей Германов, Генчо Гайтанджиев, Георги Джагаров, Ивайло Петров, Иван Давидков, Иван Радоев, Камен Калчев, Павел Матев, Петър Ступел, Серафим Северняк... А ето, че сега списъкът може тъжно да бъде продължен: няма го вече Валери, отидоха си Румен Скорчев, Евтим Евтимов, Тодор Абазов.
- Виждате ли сред младите писатели новия Валери Петров, Евтим Евтимов. Веднъж казахте, че младите пишат имитация на стихове, защо?
- Ще кажа, че моята обща теория на правото ме е научила да търся навсякъде обективната истина и иманентно необходимите неща. Не знам за другите. По мое разбиране и усещане за поезията, за стихотворението, те са идея, образ, мелодика, ритъм, естественост на изказа, композиция... Когато ми липсва, стоя пред етюд, арматур, загадка. Не изпитвам пълен уют под крилото на стихотворението, студено ми е. При мен е така, при други навярно е друго, защото обективната истина при създаването и усвояването на изкуството е и субективна. Да виждам ярки надежди - да, но Яворов ни казваше - "миражите са близки, но пътят е далеч".
- Вие също продължавате да пишете. На какво се дължи това творческо дълголетие? Какви теми ви вълнуват сега?
- Дължи се на милостивата природа. Току-що излезе петата книга на петокнижието "Попътни срещи". Сега съм в пауза при навлизането в 90-ата година. А темите на стиховете предварително не се планират. Те са птички Божии.
- Написали сте "Ние сме на всеки километър", виждали ли сте наскоро Стефан Данаилов?
- Рядко, но сърдечно се виждам с майор Деянов. Тази моя песен бе за свободата, за борбата срещу диктатурата. Веднъж създадена, тя има свой живот, забравя автора си и това е нейният чар. Кой я прегръща, кой я рита - авторът не знае, пък и да знае, нищо не зависи от него. Ако ме питате дали бих написал песен за някоя партия, ще ви отговоря - не, не изпитвам такива вдъхновения. Дори ще кажа, че през 1992 година написах стихотворение със същото заглавие, в което се казва:
Не, този трик е твърде плитък!
От де на де по имена
ще ни делят като добитък
под разни разноцветни знамена?
Едно е българското знаме
и изгревът таи се там...
Така че отговорът ми е тук. Иначе бих могъл да цитирам и друг свой стих:
Косите ти са бели,
животът ти е чер,
а някой пак се цели
във теб, пенсионер.
Строфа, която е безлична, ако не се напише име.
- "На всеки километър" става голям хит. Колко лева получихте като хонорар?
- 14 лева. Не исках песента да започва с "Нас червеното знаме роди ни", предложих и друг вариант, но се избра този.
- Наричате времето, в което живеем, "вълче", още ли е такова?
- Това беше отдавна. Сега е плахо като сърна. Ще го сгромолясат за нищо. Както вчера, тъй и днес.
- Разбирам. Никой обаче не ви е питал за авторското право и на "Една българска роза", как една политическа сила си присвои тази песен?
- Песента "Една българска роза" бе създадена за фестивала "Златният Орфей". По-късно заради червения цвят на розата тя започна да се използва и с друг контекст, макар аз никога да не бях влагал никакви социалистически елементи. И да, нито са ме питали, нито е уредено авторското право. Но иначе аз го казвам това и за "Километъра", така и за "Розата". По-важно от всичко е, че звучат. Винаги ми става мъчно за милата Паша обаче, за Митко Вълчев. Животът понякога "горчи като отрова". Но аз съм загледан в сини върхове:
И нищо, че внезапни ями
ми белят лактите до кръв
и че до болка домъчня ми
за рижо викане на лъв
аз ида, дишам, съществувам
сълза и смях деля на две
и все засмяно си пътувам
загледан в сини върхове,
защото знам - не ще успея
да срещна участ по-добра:
тревожно днеска да живея,
спокойно утре да умра.
- Служили сте във време, в което границите ни бяха "опасни зони". Как ще коментирате сегашното ни положение - на границата ни отново има проблеми?
- Ооо, тези вчерашни берлински стени и тези днешни телени мрежи! И това сякаш ново Велико преселение на народите... И ти идват нечакани гости. Млади мъже, жени и деца, измъчват се, гладуват, студуват, давят се. Да ги отблъснеш не е човешко, да ги спасиш не можеш. Не виждам разрешение на хаоса въпреки постоянните заседания на политиците. При нас беше ясно - да крачне чужди крак в ничията зона - пръстът на спусъка. А сега как?
- Разкажете нещо, за някой миг, за който никъде, никога, на никой журналист не сте разказвали...
- При толкова много години миговете са хиляди. Но ето едничък. Разговорът се води във войнишкия клуб, на границата, през 1951 - 1952 година. Командирът, капитан Присадашки: - Редник, ти ли зададе въпроса за знамето? - Тъй вярно, аз. - Можеш ли да го разрешиш? - Тъй вярно, бих се опитал. Капитанът: - Кажи на старшината по мое нареждане да изпише три чаршафа. Давам ти два часа градски отпуск. Иди търси боя. Имаш ли знаме в душата си, нататък е лесно. Градчето, магазинче, друго магазинче. (Градчето, планината, реката по име не се назовават. Военна тайна е.) - Червена памучна боя? - Да. - И зелена? - Да. Четири камъка, голяма бака, вода, огън - пламтящ червен чаршаф. Другият - зелен. Бегом при шивача и разкошно трицветно знаме. Дълъг прът от борика, горе навръх покрива, привързан до комина - знамето пърха под южния вятър, пърха и във войнишкото сърце. Имаш ли знаме в душата си, нататък е лесно.
- За какво още си мечтаете?
- Да ме попитате и догодина вярно ли е, че сте написали ново стихотворение и аз да ви кажа - вярно е.

Лили АНГЕЛОВА
    снимка: Антоанета ЙОТОВА