Шофьорът без крака Сейхан от Троян: Свободен съм като птица

Кой е той

Сейхан Весведин е на 22 години. Той е без крака и цял живот се е придвижвал чрез инвалидна количка. Израства по домове за сираци, тъй като родителите му го изоставят заради вроден физически недостатък. В момента младежът шофира собствен автомобил, работи, живее в собствено жилище, мечтае да стане програмист и доказва, че силата на човешкия дух може да се справи с всяко предизвикателство на съдбата.

- Г-н Васведин, вие сте може би единственият човек у нас, който сяда зад волана без крака и безпроблемно шофира. Как бихте определили чувството, когато давате газ и изпреварвате времето?

- Свободен, това е точната дума, която описва живота ми сега. Една пълна и неподправена свобода, която ме окрилява и ме кара да се чувствам като птица. Цял живот съм бил много бавен на инвалидната количака, а сега съм бърз, много бърз. Удоволстивето и вълнението е огромно. Просто не мога да го опиша. Мога да тръгна, когато си поискам и където си поискам, без ограничение и да въртя волана с кеф.

- Как се сдобихте с уникалния автомобил?

- За моето щастие са виновни невероятните ми приятели Боби и Ивайло. Дълго време те мислеха как да ми помогнат. Аз цял живот съм се придвижвал с помощта на количката си. През топлите месеци не е проблем. От дома ми до пенсионерския клуб, в който работя, е над 1,5 километра, които лека-полека изминавам по тротоара. Зимата обаче е невъзможно. Често се е случвало да стоя, затворен със седмици. Тогава ми е невероятно тежко, тъй като въпреки физическите си недостатъци аз винаги съм бил свободолюбив и деен човек. Преди няколко години за жалост се наложи да ми ампутират краката. Тогава Иво предложи да ми се сложат протези, но докторите обясниха, че това било изключително сложно в моя случай и нямало да ми помогне. Те обаче не се примириха. Организираха благотворителна кампания във фейсбук и други социални мрежи и сайтове. Така събраха парите и осъществиха най-голямата ми мечта - да преборя ограниченията, които ми налага съдбата. Един ден тя просто ме чакаше на улицата. През ноември м.г. се записах на шофьорски курсове. В началото на януари, без нито една грешка, си взех изпитите. От две седмици насам имам книжка и вече живеея в нова реалност - тази на нормално придвижващите се хора.

- Как управлявате колата?

- Отивам до нея с количката, качвам се от дясната страна и се прехвърлям на шофьорското масто. Оттам насетне всичко е много просто. Всъщност това е един най-обикновен автомобил, с тази разлика, че функцията на педалите е прехвърлена върху лост, вдясно от волана. Придърпам ли го към мен, давам газ, а в обратната посока - спирачка. Това е. Понякога се налага някой да ми помогне със слизането, но скоро ще се науча и това да правя сам. Винаги съм искал да бъда независим и обикновен човек и това е бил главният ми стимул в живота.

- Историята на твоя живот е повече от впечатляваща и е доказателство, че невъзможни неща няма. Би ли разказал малко повече за него?

- Родил съм се с рядката болест спина бифида, или т.нар. недоразвит гръбначен стълб, което е довело до парализа на долните ми крайници. Възможностите пред мен са били две - или да умра от инфекция малко след раждането, или да не мога да ходя. Това най-вероятно е и причината родителите ми да ме изоставят. Не им се сърдя. Всеки си взима решенията в собствения живот. Моето е да се боря, да бъда добър човек и да успявам в начинанията си, колкото мога. След като оставам сирак, държавата поема грижата над мен. Години наред съм живял в дома за деца с увреждания в Луковит, където междудругото е пълен ад. След това ме прехвърлиха в интерната в Дълбок дол, на 13 километра от Троян. Винаги ми се е отдавало да рисувам и затова кандидатствах след 7-и клас в художественото училище в града. Приеха ме със специалност рисуване и керамика. Справях се добре, като дори съм участвал в няколко ученически изложби. Преди няколко години за жалост ми се появи странен кокоши трън на крака. Той се разрасна и инфектира, което засегна костите. Така се наложи да ампутират краката ми. Не казвам, че не ми е трудно, но казвам, че повече от възможно, ако човек се стегне и има устрем и сили, за живот, да се справи със всяка тегоба. Така става по-силен и щастлив.

- Как би описал положението, в което израстват българските деца по домовете?

- Като пълен ад! Цялата администрация и персонал, като се започне от директорите, възпитателите, психолози и се стигне до лелките, се държат с децата не като с хора, а като с животни. Вместо да ни помогнат да се социализираме, да се интегрираме и да станем достойни граждани, те ни осакатяват още повече, отколкото го е направила съдбата. Всичко се върти в един порочен кръг, който е, меко казано, отвратителен и безнадежден.

- Как може да се промени това?

- Най-важното за хората е да имат добродетели, морал и постоянно да се борят да запазят човечността си. Трудно е, но не е непосилно. Ако се назначават директори с такива качества, мисля, че нещата ще се оправят. Дотогава обаче може само да стискаме зъби и да се надяваме един ден да имаме сила да се оправим сами в живота.

- Какво искаш да ти се случи занапред?

- В момента се чувствам много добре. Кметицата на Троян ми осигури едностайно общинско жилище, което съм превърнал в свой дом. Работя в песнионерския клуб, където организирам и помагам на възрастните хора. През останалото време се уча да програмирам. Сутрин преди работа, по време на обедната почивка и вечер разучавам програми и различни компютърни езици. Излизам с приятели и се забавлявам. Мечтата ми е да следвам в университет и един ден да стана компютърен специалист. Засега нямам пари, но се надявам някога да събера. Винаги ще продължавам да се усмихвам и да гледам в светлината на бъдещето!

Христо ГЕНАДИЕВ