Владислав Христов, писател: В кални времена са нужни чисти книги

Интригите и завистта в българската литературна среда ме дистанцират от нея

Кой е той: Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен, работи като журналист и фотограф в София. Поезията му е публикувана в десетки международни литературни издания. Носител е на отличия в най-значимите национални конкурси, а три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку стихове са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация, Световния хайку клуб и мн. др., а през 2016 г. влизат в учебника за хайку в японските университети. Текстовете му са преведени на 16 езика и са част от сборници и антологии. Има издадени стихосбирки, публицистика, проза. Книгата му „Обратно броене“ е номинирана за тазгодишната Националната награда за поезия „Иван Николов“.

- Ти си поет, писател, журналист, фотограф. Кой талант надделява или всички те се допълват?

- Някак през годините спрях да ги деля. Приемам ги като дадености, но не като безусловни, а като такива, за които е нужен много труд и отдаване. Всъщност това са различни форми на изразяване на един и същи светоглед. В един момент една от тях надделява, в друг - друга. За твореца независимо от формите е важно да следва себе си, собствените си потребности и желания. Започне ли да следва това, което му диктува публиката, с него е свършено.

- Наскоро книгата ти „Обратно броене“ беше номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“. Как приемаш това признание?

- Нормално е да го приемам с радост. Но като цяло конкурсите вече не ми носят удовлетворение. Печелил съм конкурси извън България, в които са участвали по няколко хиляди души, пишещи хайку на високо ниво. Няма какво и пред кого да доказвам.

- Има ли задкулисие в литературните конкурси у нас?

- Все по-често ниското ниво на наградените книги и текстове показват ясно, че задкулисие има. Нямам подробна информация по темата, сигурно авторите, които живеят за литературните конкурси, могат да кажат повече по въпроса. Лично аз съм се отделил от известно време от българската литературна среда, защото интригите и завистта в нея ми носят предимно разочарования. Общувам с много малко пишещи хора, които с времето са доказали добротата и лоялността си. Всички останали са далече от мен. Знам кой какво може в литературата и от кого какво да очаквам. Затова следя автори, които се броят на пръстите на двете ми ръце, за другите нямам нито време, нито излишна енергия.

- Как успяваш да се пребориш с конкуренцията?

- Не се боря с никого. Литературата не е състезание. На който му е дадено, му е дадено и ясно си личи. На който не му е дадено, също ясно си личи. Изразяваш ли се чрез словото, няма къде да се скриеш.

- През 2016 г. твоите хайку влязоха в учебника на японските университети. Защо избра да твориш именно тази поезия?

- По-скоро тя ме избра. Започнах на шега преди 15-ина години. И малко по малко започнах да натрупвам опит и знаци, че съм на вярна посока. Кратките форми са навсякъде. Човешкият живот е кратък, заобиколени сме от краткости. Пишещият човек е малък модел на света, в който живее. Затова и дебелите романи от по 1000 страници останаха в историята. Роман от по 150 страници вече се приема за нормално дълъг. Подобна тенденция на скъсяване на формите има и при поезията.

- Твои текстове са превеждани на 16 езика. Защо смяташ, че и в чужбина харесват творбите ти?

- Словото е универсален код. Засягайки общочовешки теми и проблеми, няма как от текстове да не бъдат докоснати и читателите в чужбина. Най-вече когато си вложил сърце в написаното, то стига много бързо до другите сърца. Преводите правят една творба да има много родини. Добрата книга е гражданин на света.

- В много държави ДДС ставката върху книгите е значително по-нисък от 20-те процента у нас. Смяташ ли, че трябва да има налог върху книгите?

- Има много европейски държави, в които данъкът върху книгите е минимален или изобщо липсва. В България той е на предела на горната граница. Но какво в тази държава е нормално, че да искаме някой да се загрижи за книгите? Върху културата като цяло се води асимилационна държавна политика. И резултатите от нея ги виждаме навсякъде около нас. Подобен данък за някои малки издателства е равносилен на финансова смърт. Ако това е целта на законотворците, то тя е постигната.

- Има ли ценностен разпад през последните години у нас и на какво се дължи това?

- Има подмяна на стойностите, разпадът е само резултатът от подмяната. Неслучилият се преход в страната зададе едни меркантилни модели, които голяма част от обществото следва сляпо и без капка мисловен процес. Това масово опростачване на нацията роди хора, за които културата и изкуството не значат нищо, те не са ценност, тях няма да ги качат в джипа, няма да им купят мезонет, а лятото - да ги заведат в Гърция на почивка. Ако това е идеалът за щастлив и смислен живот, значи сме стигнали пълното духовно дъно. Хората на изкуството в такива условия се маргинализират, не искат да бъдат част от подобно разлагащо се общество.

- Чете ли според теб младото поколение?

- Чете, разбира се. Прогнозата, че електронните четци ще изместят хартиените книги, не са сбъдна. Да, но смартфоните са на път да сторят това. Огледайте се в метрото. От 10 души 8 са забили поглед в мобилните си телефони. Социалните мрежи владеят времето и ума на хората. Въпреки всичко хартията остава вечна. И тя ще остане като формат за четене още доста дълго време. Ароматът на хартия и мастило не може да бъде заменен с нищо друго в човешкото съзнание.

- Накъде върви българската поезия?

- Поезията е жар птица, не берете грижа за нея, докато свят светува, ще има поезия и поети. Българската поезия е като навсякъде по света - отражение на бита и мирогледа на пишещия човек, ситуиран в настоящето. Ако има бомби и жертви по площадите, и в поезията ще има. Притеснително е, когато нарасне броят на „поетите“, нещо, което се случва в момента в България. Това е ясен знак за девалвация на жанра. Затова, който няма общо с поезията, е по-добре да няма нищо общо с нея.

- А ти накъде си поел?

- След книга с публицистика се връщам към поезията. За следващата година готвя книга с поеми, която ще се казва „Писма до Лазар“. Това са може би най-съкровените текстове, които съм писал някога. В кални времена е нужно да излизат чисти книги.

Ани Романова

Снимки: Личен архив