Актьорът Джони Пенков: ДС ме погна на 17 г.

Арестуваха ме за смях в тролея

Кой е той

Роден е на 27 ноември 1933 г. в София. Син е на художника Иван Пенков и брат на математика Боян Пенков. Завършва радиотехника в тогавашния ВМЕИ "Ленин". Специализира във Франция електроакустика. Започва работа като звукооператор. Изявява се и като актьор в "Операция "Шменти капели", където заедно с приятеля си Джеки Стоев са психиатри, в "Немирната птица любов" е Джони Петела, в "Разводи, разводи" - член на съда. Взима участие и в лентите "Джеси Джеймс срещу Локум Шекеров" и "Рицар без броня". Пенков има два брака със син и дъщеря.

- Скоро ще навършите 85 години. Още ли творите и на тази възраст?

- Че какво ми е на възрастта? Аз цял живот съм работил това, което ми е харесвало, и честно казано, съм мързелив и ако не ми харесва това, което работя, ще е ужас. От малък се хванах с радиото и техниката благодарение на Съветската армия. Бях 10-годишен, когато се евакуирахме в Панчарево. Като дойде Съветската армия, имаше един войник, Семката му викаха, който държеше склада с радиоматериали. Заедно с по-големи деца му носехме ракия, а той ни даваше радиочасти - руски и немски. Оттогава започнах да се занимавам с радиолюбителство.

- Колко изобретения имате?

- Шест ли, осем ли - вече не помня. В науката няма българи и чужденци - целият свят си общува. Пишеш в списания, ходиш на конгреси и така се обединява трудът на много хора в една област. В онези времена бяхме доста "запечатани" - за да изпратя една статия, трябваше да получа писмо от института, после тя отива в някакви служби, които следят за секретността, и чак тогава заминава за съответното издание. Но аз успях да изпратя много, защото исках да имам контакти със световни специалисти. И друго - там да напишеш нещо, все някой може да го използва на практика. След немския и френския бързо научих и английски.

- Заради техническите ви увлечения сте имали неприятни ситуации с Държавна сигурност. Сега чувствате ли се свободен?

- Бях на 17, още ученик. Обвиниха ме, че имам предавател. Тогава обаче и агентите се учеха на занаят и търсеха престъпления и там, където нямаше. Има и друг момент - в тогавашната държава престъпният контингент не бе голям. Но занимават ли се само с него, другите ще се почувстват свободни, ще започнат да задават въпроси, може да се стигне до стачки, протести. Затова тайните служби не се занимават с престъпниците, а трябваше да накарат честните да се страхуват. Като се осъждат невинни, се всява подчинение. Под моя апартамент живее Гого Саръиванов, син на индустриалец, който след войниклъка две години работи в урановите мини в Бухово. Последния ден го арестуват, предявяват му абсолютно несъстоятелни и фалшиви обвинения и му издават три смъртни присъди. Показа ми тези актове, на които може само да се смееш. Но присъдите му се обявяват на вечерна проверка във всички казарми, хората се смразяват и не смеят да мръднат. След 10 години го освободиха. Накажеш ли невинните, контролираш цялото население. Сега точно такива спекулации няма, но пък съществува натопяването един друг заради конкуренция. А дали се чувствам свободен - да, до голяма степен. Работя това, което обичам. Цял живот съм правил онова, което харесвам, и от време на време са ми плащали.

- Вие сте емблема на смеха. Спомням си кинопрегледите с вашите умозаключителни репортажи. Много хора си купуваха билет за кино тъкмо заради тези прегледи. Разкажете за снимането им.

- Т.нар. фокуси са два вида. Първите са от 1965-а с Радой Ралин. Той направи документалната студия "Екран" за малки, 1-2-минутни филмчета, които влизаха в 10-минутния кинопреглед. Бяха интересни, защото бяха свободни и естествени на фона на наложената ни неестествена действителност и неестествен стил на изразяване - гласът зад кадър трябваше да е сериозен, тежък, защото не може, когато строим социализъм, вие да се хилите. Мен и един приятел ни арестуваха за смях в тролея. Държаха ни цял ден в участъка и накрая дежурният офицер каза: "Абе, момчета, какво да ви правим? Вижте какво е написано за вас: "Още като се окачиха в тролея, се насмеяха". Не можеше да се държиш свободно. (Смее се.)

- Преди години сте се запознали в САЩ с някакъв американец, който превъзнасял България, но признал, че я бомбардирал. Това виц ли е?

- Съвсем не е виц. В Атланта се случихме на Великден. С немска телевизия снимахме филм за града преди олимпийските игри и с екипа отидохме на църква. Малко преди края на службата излязох на паркинга. Видях седнал на пейка човек, който си пийваше от шише в хартиена кесия. С един поглед се харесахме. Полюбопитства откъде съм. Когато му казах, че съм от България, той възкликна: "О, много красива страна!". Попитах го дали е идвал у нас, а той: "Не, бомбардирах я". Оказа се бивш военен, участвал във войната с хитлеристите. Лошото е, че има войни. Баща ми, който е бил година в казармата и две на фронта, казваше: "Войната е театър за тези, които я наблюдават, ад за тези, които участват, и рай за тези, които продават билетите".

- Войната за съжаление е част от политиката. В нея няма нищо забавно.

- Казват за политиката, че е страшно привлекателна. Като хазарта - обсебва, създава зависимост. Политиката поначало е доста неприлична, но е полезна, защото иначе няма да има държава. Все пак хората трябва да се организират как да живеят. Здравното застраховане, пазенето от разбойници са важни функции, но се деформират от властите, защото основната им цел е да продължат да властват, а не благополучието на хората. Властта е в едни и същи хора, само че се разделиха на групи. Борбата е в коя от групите да минат парите. Промениха се най-важните неща. Например истината сега не е обект на търсене. Сега се търси удоволствието, а за една нация е падение, когато основната й цел е удоволствието, а не познанието.

- А вие какво важно направихте през последните години?

- Най-важното беше, че не успях да умра, а имах пълната възможност. (Смее се.) Аз имам колекция от филми, записвам фолклор. Ходя на мои разноски по селата и записвам. Смятам, че в българската култура по-ценно от фолклора ни няма. Ние не сме успели да направим кой знае каква цивилизована култура. За нашата история тя има смисъл, но за световната културна история няма. Докато нашият фолклор може да се впише сред световните културни ценности. Хората обаче не го осъзнават. Те считат, че Лили Иванова е културен фактор. Тя си е изиграла ролята, много хора са живели с нейните песни. Но като музика и изпълнение тя не може да е ценност. Докато една певица от онези, които вече са на изчезване, е ценност. Защото човек не може да изживее един живот и да пее, сякаш е живял друг. Трябва да си роден на село, да си се трудил, да си изпитал на гърба си живота, за да имаш този глас. Затова мистериите на българските гласове се ценят по света.

- Вярно ли е признанието ви, че не ставате за любовник, г-н Пенков?

- Вярно е. Любовта е състояние, в което човек изпада от време на време. При мен обаче то е малко по-специално. Защото не ми помага, а ми пречи да си гледам работата. Когато съм влюбен, не мога да се занимавам с нищо друго. Така че дойдат ли страстите, се отдавам само на тях. Докато ми мине.

- И често ли ви се случва това?

- Ами ако кажа, че не, ще излъжа. (Смее се.)