Голямата Надежда Захариева: Като бебе ме мислели за мъртва, но на Великден възкръснах!

Публикувана: 11.12.2018, 14:02 1402 Автор: БД Онлайн

Коя е тя
Надежда Григорова Захариева-Дамянова (родена на 3 ноември 1944 г. в Радово) е българска поетеса и писателка. Завършила е френска филология в София. Шегува се, че ако държавата беше приела такъв закон, тя щеше има 35 години трудов стаж като личен асистент на съпруга си Дамян Дамянов. Майка е на 3 деца и автор на много любими български песни и стихосбирки.

Лили АНГЕЛОВА

- Госпожо Захариева, съвсем скоро казахте: "У нас не си казваме кривиците, за да ги оправим, а за да се намразим". Ще се промени ли някога българският манталитет?
- Всеки човек има кривици! Не познавам съвършени хора. Като погледна в огледалото, също не виждам съвършен човек. Опазил ме бог от подобно нахалство! Хубаво е да си осъзнаваме кривиците, та ако си позволим да направим някому забележка, да не се получи като в народната поговорка: "Присмял се хърбел на щърбел!". Давам си сметка за моите недостатъци, затова не си позволявам да съдя никого. Особено на всеослушание. Още повече че споделям мнението на световноизвестни психоаналитици, че ние не боравим с истината за другите, а с нашите представи и илюзии за тях, твърде често продиктувани от предразсъдъци и предубеждения. Не правя никому забележка и по други съображения - смятам, че имам право да командвам само на територията на собствената си душа. Не се самозалъгвам, че някой е такъв, какъвто ми изглежда на мен. Проблемът е, че много хора си въобразяват, че аз съм онази, която им изглеждам... Думите, че си казваме кривиците, за да се намразим, се отнасят за политическите ни нрави. В областта на политиката всеки посочва кривиците на другия, за да изглежда самият той непогрешим.
- Казвате, че през целия си живот, изпълнен с обрати и с изпитания, сте се уповавали на Иисус, черпили сте кураж и сила. Какво е за вас вярата?
- Думата "уповавали" не е точната. Прилича ми на сляпа вяра, а не бих казала за себе си, че съм сляпо вярваща. Вероятно ви е известна източната мъдрост, че щастието е в сляпата вяра, а знанието е сабя без дръжка. Предпочитам "сабята без дръжка". Радвам се, че благодарение на едно интервю с Уилям Фокнър, което преди много години прочетох в сп. "Иностранная литература", проявих интерес към Библията - и към Стария, и към Новия завет. На въпроса какво непременно трябва да е прочел един писател, Фокнър беше посочил на първо място Библията. Успях да се сдобия с Библия. Прочетох я внимателно. Все повече разбирам защо Еклесиаст е рекъл, че няма нищо ново под слънцето и че всичко е суета на суетите и празно гонене на вятъра. А християнството ми хареса като философия на доброто. Няма само добър или само лош човек. Човекът има право на избор между доброто и злото. Имах основание да постъпвам лошо, особено в случаите, в които са постъпвали лошо с мене. Губех, макар и мълчаливо, равновесие. Търсех опора, която да ми помогне да остана добра на всяка цена. Бях загубила доверие в човеците. Тогава написах: "Всяко приятелство е заредено с предателство...". И започнах нощем да се моля на Иисус да ми даде неговото търпение, неговата толерантност и неговата любов към човека. Говоря за безусловната любов.
- Вярвате безрезервно и на Ванга. Църквата у нас обаче я отрича. В какви ситуации тя ви е помагала?
- Знам, че църквата отрича Ванга. Уважавам и обичам леля Ванга като човек. Тя беше силно вярващ човек. За пръв път отидохме при нея по желание на свекърва ми и на мъжа ми. Всичките ни по-нататъшни срещи бяха по желание на Дамян. Колкото и странно да ви прозвучи, той имаше силни комплекси за малоценност, които му пречеха да бъде сигурен, че е добър поет. Преди излизането от печат на нова книга неизменно отивахме до Рупите, за да попита дали ще има успех. Но дори да нямах никакви въпроси към нея, леля Ванга винаги ми даваше някакъв добър съвет. Впрочем разказала съм за тези срещи и в двете части на автобиографичната ми книга "Смет за сливи". Който проявява интерес, може да намери подробности там.
- Няколко пъти сте били между живота и смъртта. Какво научихте от това?
- Ако искате да ме попитате дали съм минавала през тунели и т.н., не съм. Животът ми е висял на косъм много пъти. Като шестмесечно бебе съм боледувала дълго. В събота преди Възкресение Христово съм посиняла и изстинала. Майка дори е решила, че съм умряла. Баба ми ме окъпала и повила. Оставили ме настрани. Имам късмет, че заради Великден не са ме погребали веднага. Та съм "възкръснала" - сутринта на Великден от вързопчето, в което съм била, се чул глас. Бях доста голяма, когато чух от майка си историята за моето възкресение. Почувствах се... специална. И написах стихотворение. Не смятам да изброявам диагнозите, които съм надживяла. Всички сме смъртни. Харесвам една мисъл на Артър Милър: "Който се страхува да умре, той се страхува да живее".
- В автобиографичната си книга "Смет за сливи - 2" признавате, че сте правили опит за самоубийство. Сега съжалявате ли за този момент?
- Не съжалявам! И не ме е срам, че в един момент си казах: "Не мога повече!", и пожелах да ме няма. Но ме има. И се уверих, че трябва да внимаваме какво мислим, защото мисълта ни често се превръща в сценарий, по който да протече животът ни. Ще цитирам мое осемстишие:
Господи, който командваш земята,
безкрайно съм ти благодарна!
Сам се досещаш защо, навярно -
с неволи кали ми душата.
Щом изроптаех: ДНе мога! За Бога!У,
почти моментално разбирах -
няма да ме оставиш на мира,
додето не чуеш: ДМога!У.