Специална поредица за тайните на КГБ: LH-33 "Върховен ужас" избива 30 000 чеченци
Отрядът става неудобен за властта в Кремъл
"Възможно ли е това по дяволите?!"
Тази мисъл не дава покой на българския офицер от резерва Красен Костов, когато през 1993 г. съдбата го среща с мистериозен млад мъж, който говори отличен български, но с подчертан руски акцент. Андрей С. се представя за полковник от КГБ, командир на спецотряда на LH-33 - "Върховен ужас". Бойното звено е съставено изцяло от офицери, завършили подземната академия под Белгород. Всичко започва с налудничав план, роден сякаш от болно въображение. Общо над 4000 деца на 5-годишна възраст са отвлечени от родителите по време на Студената война, за да станат част от чудовищен експеримент.
Това е разказът на руския военен, станал основа за книгата на Красен Костов и неговия колега Пламен Григоров, озаглавена: "Свръхчовекът и подземната академия на КГБ".
"Моят отряд LH-33 - "Върховен ужас", проведе няколко бойни операции в периода 1989-1991 година - разказва полковник Андрей С. - В началото на 1991 година в КГБ и Кремъл зрееше решението да се отърват от нас. Вътрешните боричкания по висшите ешелони на властта и в самото КГБ, което практически беше пред разпадането си, вече вземаха първите си жертви."
В началото на 90-те години започва да зрее конфликтът, който ще остане в историята с Първата чеченска война (11 декември 1994 - 31 август 1996 г.) и Втората чеченска война (26 август 1999 - 30 април 2000 г.). Периодът на несигурност продължава чак до 2009 г.
"Положението около моя отряд LH-33 стана непоносимо след една спасителна операция в Чечения, при чиято разработка генералите не се съобразиха с нас, хлапетата - разказва Андрей С. - Тяхната самонадеяност доведе до проливането на реки невинна кръв. Вместо да измъкнем от центъра на ада нашата руска медицинска част, изпълняваща хуманитарна мисия, ние успяхме само да облекчим страданията на сънародниците си, като разстреляхме недокланите и недоизкормени руски лекари, медицински сестри и войници...
Задачата да подготвим евакуацията получихме в началото на март 1991 г. До навечерието на операцията ни държаха в пълно неведение. Отговорът на всички мои въпроси беше само един - твоята работа е да изпълняваш, а не да разсъждаваш.
На 12 март през нощта нашата група и един армейски офицер за свръзка получи заповед за десант с три хеликоптера в района на дислоцираната в Чечения военна полева болница. Тъй като от няколко дни с тях нямало дори радиовръзка, ние трябваше да изясним обстановката и да разчистим терена за евакуацията на хората и имуществото. На разсъмване излетяхме от военна база недалеч от границата с Чечения. Полетът продължи около 40 минути. Направихме десанта на три различни места в непосредствена близост до военнополевата болница. Беше ужасно време. Валеше студен мартенски дъжд, а пронизващият вятър го превръщаше в ледени шушулки по дрехите и маските ни. Трите групи на отряда се придвижваха бързо и след около половин час бяхме обградили военнополевата болница. Тя беше превърната в огромна кървава кланица.
Чеченци нямаше. Чуваха се само стенания на все още живите руски момичета и момчета. Гадовете не бяха пощадили никого - нито болните, нито техните лекари. Успяхме да разберем, че малко преди полунощ чеченска банда нападнала болницата. Никой не можеше да ни каже нищо повече, но всичко беше пределно ясно. Под един временен навес на напречните греди бяха приковани оцелелите след атаката мъже. Висяха обесени във фривни от арматурни железа, завързани за гредите. Бяха им направили "свинки". Свинката е много гадно нещо - умираш бавно, бавно... Много време минава, докато загубиш съзнание и изживееш целия ужас на собствената си смърт. Бяха стегнали с тънки въжета вените над лактите и коленете им, за да не изтича кръвта, и бяха отсекли ръцете и краката им с брадви и ятагани. Седемнадесет мъже! Седемнадесет руснаци! Само у трима от тях все още имаше някакви едва забележими искрици живот. Разстреляхме ги. Майорът от армията откачи. Започна да повръща.
Чеченците се бяха гаврили до смърт с 18-годишните медицински сестри и с няколко лекарки. След многократните изнасилвания всички бяха подложени на генитална "терапия". Над 30 голи момичета и жени висяха обесени с главата надолу под навесите. Извергите ги бяха били с железни пръти между краката - били до такава степен, че някои от тях бяха буквално разцепени до пъпа. Щастливките просто висяха посечени с ятагани или изкормени с ножове. Дано поне страданието им да е било по-кратко.
Под развалините на единия от навесите намерихме много красиво момиче. Идиотите й бяха направили "свинка". Беше още жива. Нищо не можехме да направим за нея, освен да облекчим болките и с доза морфин. Каза ни, че се е казвала Таня. Докато наркозата постепенно я потапяше в черния си мрак, тя непрекъснато ми се молеше:
"Убий ме.... В името на Бога, убий ме'... Стоях пред нея с автомата си. Свалих си маската. Исках ужасените й очи да видят за последен път човешко лице. Никога през живота си не бях плакал, но изведнъж усетих, че сълзи се стичат по бузите ми. Тя заспа. Вдигнах автомата. Застрелях я. За нас връщане вече нямаше. На варварството отговорихме с варварство.
В гората, недалеч от болницата, намерихме няколко уазки. Натоварихме се на тях. След около десетина километра се натъкнахме на малко чеченско селце с около петнайсетина къщички.
Войната е мръсно нещо. Особено етническата война. Там няма друго правило, освен правилото на пролятата кръв. Такива са жестоките закони. Убивахме. Цели два месеца. Унищожавахме бандите. Без капчица съжаление. В пламъци и кръв потапяхме цели села и жилищни блокове. Властта в Кремъл се опитваше да ни спре, но не посмяха да изпратят срещу нас армейски части. За нас нямаше разстояние, което да не можем да преминем, блокада, от която да не се измъкнем, нито засада, в чиято клопка да попаднем. Може би избихме над 30 000 души. Уморихме се. И се подчинихме на заповедите от Москва да сложим оръжие.
Когато се предадохме, ни затвориха в килиите на "Матроска тишина" в Москва. Изкарахме в затвора няколко месеца. Изтезаваха ни жестоко и нормален човек едва ли би оживял в този ад. Но ние им трябвахме живи. Живи и послушни. Дори се опитаха да ни скалъпят закрит военен процес, но всичко беше бутафорно. Те искаха да се докопат до разработената от нас електронна апаратура за психическо въздействие.
От "Матроска тишина" ни извадиха през август 1991 година. В Москва беше започнал пучът срещу президента Михаил Горбачов.
В следващата част от поредицата, на 15 август, четете за тайните оръжия на КГБ
По темата работиха: Кристиан ИВАНОВ, Стилиян ВОРУКОВ
