Ще надживеят създателя
Клуб „Вдъхновение“ представя творчесството на трънчанина Иван Христов
Казвам се Иван Христов и съм роден в далечната 1937 г. в трънското село Видрар. Живея, работя и пиша в София. Завършил съм машинно инженерство във ВМЕИ. Конструирам изделия и устройства с приложения в системите за контрол на достъпа. Пиша стихове още като войник в казармата.
Тези две дейности, на пръв поглед, нямат допирни точки, но не е така. И двете професии са творчески и за реализирането им е необходимо вдъхновение. Сполучливата конструкция на дадена машина, както и добрата поезия, ако ги има, могат да надживеят създателя си.
Първата ми стихосбирка „Неспокойни пътеки” е отпечатана през 2002 година и преиздавана през 2006 и 2008 година. Следващите поетични книги „Закъсняла любов” и „Отдаденост”, издание на „Буквите Пъблишинг”, излизат съответно през 2010 и 2012 г. Мои стихове са публикувани в четирите отпечатани до сега Алманаси „Нова Българска литература” на Фондация „Буквите”.
МАЛКАТА ЦИГУЛАРКА
В този подлез на скитащи цигани,
на пласьори на дрога и плът,
зърнах лъч на надежди отминали,
на момичето малко в лъка.
Тя с игривите пръсти опитваше
върху струните странен мотив.
Изведнъж водопади избликнаха -
бели птици от нотния лист.
И от всичките ъгли на подлеза,
мракът хукна навън и се скри.
Минувачите спираха погледи
на момичето с руси коси.
А цигулката сякаш въздишаше
и лъкът ту във плач заскриптя,
ту изтръгваше трели, извисени
над прихлупени сиви стени.
Забелязах и в грубия циганин
светъл лъч в умилени очи.
Той с щастлива усмивка намигна ми
и с монета детето дари.
Но със нея дали ще изхрани
своя брат - надалеч да лети?
Ще ли свехнат душевните рани,
или хляба с честта ще плати?
В този подлез на скитащи цигани,
на пласьори на дрога и плът,
зърнах лъч на надежди, пристигнали
за големите сцени на път.
МОИТЕ УЛИЧНИ ПСЕТА
Моите улични псета
цяла глутница броят.
Пет поколения шетат
в тревния блоков квадрат.
Вечер кракът ми щом стъпи,
в топлия още банкет,
моите рошльовци скъпи
ме обикалят отвред.
Лизват ръцете ми потни,
махат опашки, скимтят.
Помнят гощавката снощна
в гладния кучешки свят.
Даже водачът се сваля -
скача в лицето ми чак
и върху ризата бяла
слага двулапов печат.
Пак у дома ще се карат,
заради петната от прах.
Псетата тъй поздравяват
своите равни на тях.
Няма в глутницата завист,
корист, сплетни и разврат.
Мои мъничета, равнис!
Стройте се тук на парад.
Вие стоите високо -
пример за чест и морал.
Вижте живущите в блока,
всеки е глух, оскотял.
Всеки от своята кула
брани завзетия пай
и се превръща в пашкула
на какавида накрай.
Вийте по хорската съвест!
Лайте по бедни души! -
Утре дано да осъмнем
в нашия град по-добри.
ИСКАМ
Посвещавам на родното ми
село Видрар и Трънския край
Раздвоен от проблеми, все нищя
този век, пренаситен ефирно
и затрупан в оксидни огнища -
как убива и трови безспирно!
Искам само, преди да угасне,
тоз живот, Господ колкото дал е,
да се върна във детството ясно,
в онова, непослушното пале.
Да изтичам, ей тъй, без посока,
глътка въздух безплатно да взема,
та кръвта ми да кипне за скока
в тази мъничка, тъжна поема.
Искам пак да си върна момчето
в онова, пограничното село,
с ромоляща рекичка в дерето,
подир стадото с Пръвчо начело.
С планините, които опасват,
като крепости древни, къщята,
и ливадите, тучни и властни,
гдето стъпките още личаха.
Нищо... Нищо от хората няма!
Тука старите вече измряха.
В неми улички - спомени само
и огнища, без въглени, бяха.
Но пред мен те отново горяха,
тънък дим над оджаци се вие.
Моя мила, провесена стряха,
мойта жалост не знаете вие! -
в този град, затъмнен от комини,
и всред саждите, кашлящи болно...
Безвъзвратно селцето замина
в път на запад щастливо и волно.
СПОМЕНИ ОТ ДЕТСТВОТО
В полето, дето Ерма се обръща
и купена на Руй се извисява,
животът си тече, един и същи,
забравен и от Бог, и от държава.
Как трудно се изкарва тука хляба!
Било е тъй, навярно тъй ще бъде.
Но кръстена в барутен дим, под сабя,
аз вярвам, същността ни да пребъде.
Припомням си, как в жътвата оскъдна
и времето, след туй, на сливобера,
събирахме зърна на орис трънна,
че крината да пълним до чембера.
И скупчили се вечер край оджака,
с горящите над пепел цепеници,
прострял да поизсуши опенджака,
разказваше ни дядо дяволици.
А баба ми, събудила се рано,
овце дои, петли дори не чула,
и млякото, в котленката събрано,
надничаше в огнището ни с було.
Как сладка беше топлата погача
надробена в гледжосана паница!
По тучните ливади ме прескача
на детството живителна искрица.
Кръстосвахме познати коловози
през девствени гори и по чукари -
На ранното съзряване възторзи,
до днес, в които никой не припари.
В полето, дето Ерма се обръща
и купена на Руй се извисява,
животът си тече, един и същи,
забравен и от Бог, и от държава...
НА РАЗСЪМВАНЕ
Проехтяват по тъмно копита
в калдъръмена, стръмна пътека
и в пердето кенарено вплита
светлината шевицата мека.
А луната захожда на ъгъл
от прозореца синкав в стъклото.
Толкоз нощи се чувствам излъган,
че забравих цвета на доброто.
И какво в този ден да очаквам?
Нека вятърът бурен да влезе,
да развее воала ти в здрача
който с обич ти нявга извезе.
В недописани листи да носи
стиховете по пътища бели -
дето стъпват нозете ти боси
срещу изгрева слънчев поели.
МЕЖДУ ДЕНЯТ НИ И НОЩТА
Между денят ни и нощта,
когато мрак лилав се спуска
над Витоша и с песента
щурче умората разпуска,
ти ме повеждаш под ръка
и крачим през полето боси,
покрай течащата река
с върбите, в пресните откоси.
Когато първите звезди
тук приковават небосвода,
а самолетните следи
чертаят горе път към Бога,
аз искам тази мекота
да тъне в мекотата твоя
сред дъхавата красота
с усещането за покоя;
по чувствената ти снага
с контура тънък на виола -
до мен! - да й се насладя...
И ти да бъдеш само моя.
ОТДАДЕНОСТ
Навярно ще познаеш в мен,
очите ми - синчец омаен.
По маковете в слог червен
целувките ни ще познаеш.
А повеят ще ти шепти,
как снимката ти съзерцавам.
Зад девет планини си ти -
в деветото море аз плавам.
Светът широк... Но в ден и мрак
пътеката към теб ще виждам -
по нея да се върна пак
със любовта, по-силна трижди!
БЛЯН
Ако в живота се промъкна
през иглените му уши
и доживея в старост с тръпка
стихът все тъй да ме теши,
дали ще има покрай мене
приятели, щом загорчи?
Един ще бъде ми потребен
да склопи моите очи.
Навярно в къщата ми празна
ще спомня нечия любов.
Ще дойдат всичките на празник
преди да скрие взор покров.
Аз истинската ще позная
по насълзените очи -
тя за последно ще ме смае
и цвете ще ми подари.
В денят, когато Тя пристъпи
ще искам в малкия екран
Родината да ме окъпе
в полята с мак и флаг развян.
Последен път на планините
да видя онзи връх мечтан
достиган само от орлите,
във лед и снегове скован,
под който тръгнах надалече
в света, учудващо голям.
О, знам, че няма порив вечен
и след смъртта ни няма блян.
ЕСЕННО УТРО
Вън утрото бавно пред мен изсветлява,
подгонило мрака в далечния друм.
Наспивам се бързо и рано си лягам
във тихо до болка след градския шум.
Протягам се сънен и бавно прекрачвам
през прага на вилата в мека трева.
В дерето, с мъглица полегнала, скача
поточе от камък и търси река.
Умивам очите си в бистрите струи
и сякаш проглеждам - отново е ден!
Товари от грижи се смъкват ненужни
и чезне далеч моя собствен Едем.
Над билото бавно се слънце въздига,
лъчите му палват огнища в листа.
Чета по дърветата есенна книга
нагоре, в обрасли планински била.
Те връщат ме, вече с коси посивели,
на моето детство в щастливия свят,
на багрите есен, след дълги раздели,
с въздишки, отронени в тих листопад.
ТАНЦЪТ НА ТОКЧЕТАТА
Все тези токчета ме будят
щом в ранно утро проехтят!
Пленени нощни пеперуди
с криле в прозорците пръхтят.
Слухтя и в тъмното се вглеждам,
че този ход разкрепостен
до болка ми напомня прежна,
походка в плочника стаен,
когато моето момиче
с усмивка идваше към мен
и крачките ни в такт ритмичен
вървяха в път благословен.
Кварталът с цъфналите кестени,
параклис с мъничко кубе
и най-красивата невеста
ти бе под синьото небе.
Танцуват токчета, не спират
пред входа своя воаяж,
изпълват с мистика ефира
и глъхнат в приказен мираж.
И ми напомнят, че съм онзи
на път изпращал те младеж,
да будиш в утрото възторзи
с ей тоз, на токчета, вървеж!
СРЕД ЗВЕЗДИТЕ
Под мастилото черно се ниже
мойта мъка на белия лист.
За да нямаш тук никакви грижи,
аз за всичко приживе простих.
И с последната капка виновна,
в този свят и добър, и голям,
ще се слея с вселена огромна,
дето няма позор, нито срам.
Ще се рея аз там, сред звездите,
подир облака бял ще летя,
а за мен, ако някой попита,
подари му за спомен стиха.
КОПНЕЖНО
Понякога ми идва, ей така -
на хубостите вечно ненаситен,
с криле да литна, в селската река
да цопна на завоя, под върбите.
В подмолите и вировете тук
уклейки да ловя, под плочи сврени.
Тревите пред косачите, без звук,
на пластове да падат, като мрени.
На светла нощ с проблясващи звезди
в послания вселенски да немея;
до купата сено, заспал в зори,
да чувам на щурците песнопея.
Събудя ли се, моята любов
в сърцето ми да пърха като птиче!
Гърдите ми да вдишват мирис нов
на здравец, на пелин и на лютиче.
Какво ще ни предложи тоз живот,
с годините прелял от бол и чувства?
Забравени от Дявол и от Бог,
днес споменът превръщаме... в изкуство!
