150 и един сонет от тях

Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на Диана Иванова

Родена съм в София на 22 декември 1995 г.
Завършила съм основно училище в София, понастоящем уча в НПГПФ, стипендиантка и отлична ученичка там.
Първото си стихотворение написах, когато бях на 9 години. Сериозно се занимавам с поезия и белетристика от 14-годишна до сега, като пиша в различни жанрове както в прозата, така и в лириката. Досега съм написала над 150 стихотворения, от които няколко оди, възхваляващи родината, няколко елегии, лирични миниатюри, философски поеми, балади и един сонет.
Благодарение на учителите си и подкрепата на родителите си успях да открия това, което обичам да правя, а именно - да пиша.

„Поезията е начин хората да изразят себе си и да израснат, правейки го." Това е моето мото, което ме води из дебрите на поезията, въпреки че съм все още нова и едва започвам да се уча на тънкостите на мерената реч.

C'est La Vie

„Запали свещта!" -
изкрещя глас в нощта.
„Хайде! Тъмно е!" -
допълни някой, ала...
„Не мога!" - отговори тя -
„Нека някой друг, не аз"
- някой простена в късния час -
„Ти трябва, не прави напук!"
„Не правя, но не зная как,
не зная как да я запаля."

Търпението у хората догаря,
мислят си „лъжкиня!"
и нима не знае как
да запали им свещта?!
Трик, измама те надушваха,
ала се лъжеха...

„Наистина не зная как!"
„И какво?! Ще ни оставиш в мрак?"

Накрая тя проплакала сълзи,
потоци от безсилие.
Но това предизвикало чуждо веселие.
Сълзата върху фитила капнала...
и огъня запалила!

„Е, сега, толкова ли беше трудно"
- питаха едни, отнемайки й
огъня и светлината.
„Но защо?!" - проплака тя.
„C'est La Vie", не знаеш ли...

БЛЯСЪК В ОЧИТЕ

Очите издават те пак,
кажи ми, какво си намислил,
искрят като пролетен мак,
някоя хитрост отново измислил!

Беля някаква си подготвил,
познавам този блясък опасен,
план някакъв, знам, си изготвил,
опомни се, хлапако захласен!

ЖИВОТ

Сън сънуваме всички,
хора,животни и птички.
„Живот" - така се казва сънят
и все някога му идва краят!

За „История славянобългарска"

Паисий нявга написал книжица една,
носеща името „История славянобългарска",
знаеш ли, мисля, че тя е актуална и сега,
насочена към вас, мен, към българина!

Там пише истина не само една,
но главна идеята за мен е сега:
народът трябва да си държи на честта,
не да се прекланя, робува на властта

И знаеш ли, народе български,
лъвска смелост, синове мъжки,
носил винаги си, вечно в тебе,
спомен от велико време!

Издирва се: Любов

Ох, любов, любов,
изгубена красавице,
къде си и нима
не чуваш моя зов?

Къде скрила си се ти,
вълшебнице, ориснице?
О, прекрасна нимфо,
защо от мен се скри?

Но, знай, аз те търся,
не съм се още аз предала,
никога, защото ти,
си в мен, макар заспала!

КАРТИНА

Ще грабна четката забравена,
ще извадя листа изоставен,
ще натопя четката в боята
и нарисувам този ден параден!

Ще се усмихна весело на листа,
че и боята стара ще я поздравя,
ще взема четката, да я почистя,
и таланта стар ще пробудя.

Ще рисувам по листа усмихната,
припомнила си онези стари времена,
ще нарисувам радостна картината,
изпълнена с веселите лица на деца!

МАГИЯТА НА СЛОВОТО

Магията на словото разбрах,
или поне така си мисля.
Тя превръща жилото на прах,
Но и в жило се превръща!

Словото е най-добрият цяр!
В лек за всяка болка се явява
и дори на смъртното легло
пак човека за миг съживява!

Но словото е и отрова,
по-отровно от всяка змия.
В ръката човешка,
са гибелни нечии слова!

Словото е божи дар,
поне това го запомни,
не го разбирай едва
загубил го завинаги!

НЕЖНОСТ

Вятърът на ухо ти шепти
изрича вълшебни слова,
Гали те със своите шепи
и ти загатва за дума една.

Не вятърът ти нашепна,
не вятърът те погали,
и не той те посрещна,
и любовта той запали!

„Нежност" - нашепва ти той,
или поне ти усещаш това,
като те погледне с погледа свой
и изрече заветните слова!

ПРИ ЕЗЕРОТО

Езеро блести сияйно, а върби
над него спят в безкраен ред.
Самодива тъжна на трева лежи,
от очите й - две бисерни сълзи
се леят на потоци. А там в сянка
си стои кротко момък виновен,
позабравил страх най-лъжовен.
Той я погледна - с надежда малка.
„Какво да сторя, за усмивка, кратка?"
- помислил момъкът, омаен от тъгата,
от самодивските сълзи в среднощна тъма.
А луната, оглеждаща лика си в езерото,
тихо шептеше му в ухото слова:
„Пази се, момъко, от красотата,
тя е най-опасна на света!"
Но що да прави, когато съдбата,
изгубил се, довела го до тук, с цел?
„Или е сън! А може би пък не?"
Стоейки, философски принцът
в чудене прекарал вечерта,
самодивата наплакала се вече,
изчезнала като утринна роса,
без следа...
Момъкът стоял и чакал да се върне
тази вечерница, зорница в небесата,
привлякла го като лъч, сред тъма,
до езерото, при върбите...
Седейки, и кралство, и корона,
загубили значение, и вода, и храна.
Умрял, а любовта - виновница за смъртта
му... плачеше и тя!
След време самодивата се върнала
и тежък вик, отделил се от гърдите,
отеквайки сред дълбините на горите,
на принца, при вида на тялото,
на тялото на нейния любим.
Магичен блясък, над езеро блести,
последен полъх на любов,
в краищата му - наклонени брези,
те ще помнят последния й зов!

ПРОЛЕТ

Пролетта дойде,
птиците запяха,
в чистото небе
те полетяха.
Пролетен въздух
вдишвам сега,
радваща се на мига
и красотата.
Птиците пеят,
а децата се смеят.
Рай на земята,
чудо на чудесата!
Отново цари красота,
танцува, знай, Пролетта!

СВЕТЛИНА

Светът изчезва, деградира,
свършва светлината, мила,
само тъмнината еволюира
в този свят, в тази година!

Омръзна ми все да слушам
глупости на тези, нечуващи
собствения си глас, зловещ,
за зло неразбрано, ликуващи!

Какво ли реално се случва,
с доброто, обливащо света,
злото днес лесно сполучва,
потънало, в тъмата на деня!

Надежда остава ми само
за света да се моля сега,
и за тебе, мила ми мамо,
да видите тази светлина!

СЪНУВАМ

Не ще се скоро от съня събудя,
кошмари не сънувам, но все пак,
макар да ми се ще да се пробудя,
не искам да виждам пак света,
обгърнат целия в плътен мрак!

Ех, този вечен сън, прославен,
избягал от сивото на реалността,
понякога струва ми се забавен,
макар да е пропит и малко с тъга!

Ума ми сякаш дълбоко заспал е,
потънал в прекрасния си меден сън,
нека спи, нека бъде омаен, безкраен
а не сив и скучен като света отвън!

ЧОВЕШКА ПРИРОДА

С клонка от маслина прелетя
бял гълъб с ангелски крила!
Уви, прелетя над човешка война
и стрела свали го на земя.

Кръвта гълъбова върху сняг
се лееше безспирно, сякаш черна,
а човешкий, безумен впряг,
пропадаше все в нова бездна.

А няма мир!
Човешката душа е куха,
когато става дума за война!
Гарвани над трупове си правят пир!
Пир над пирова победа...
Земя суха-влажна от кръвта,
уви, така е по време на война!

А война е цялата човешка
природа, войнствена в свойта
основа! Все сме си взели бележка,
ала забравяме я полека-лека!