Нашият творчески подслон

Клуб „Вдъхновение" представя 11 поетеси от Дамския литературен салон „Евгения Марс"

Ние сме единадесетте поетеси от Дамския литературен салон „Евгения Марс", създаден през далечната 1996 г. от поетеси и белетристки с различни професии, радетелки на българското слово. Следовнички сме на голямата Евгения Марс - бележита писателка и общественичка от първата половина на миналия век. В Салона, който възстановихме като продължителки на Женския писателски съюз, открихме подслон за творческо приятелство и сътрудничество.
Със собствени сили и средства издадохме осем броя на алманаха с нежното поетично заглавие „Капчуци на надеждата" - като израз не само на по-тънката чувствителност и задушевност на жената творец, но и като олицетворение на надеждата, без която не може никое човешко същество. Първият брой излезе през 1999 г., а последният наскоро - през 2013 г.
Надяваме се читателите да открият в нашите стихове усещане за себе си, да изпитат тръпката от поезията, в която живеем, за да се докоснат за добро сърцата ни.

Кръстина Филипова

ЕТЮД

На пясъка -
следи от женски и от мъжки стъпки,
след танца луд на вятъра и на морето,
успели са да оцелеят.
Дошли, отишли си...
За спомен ги оставили на кея,
а с тях - и летните им тръпки.
Стоят на пясъка - не зная откога.
От час, от два,
а може би от дни
дали са му разкрили своите тайни?
Една вълна
внезапно ги изтри,
за да напомни -
следите върху пясък са нетрайни.

Жива Кюлджиева

МАЛКИТЕ НЕЩА

Безкрайно благодарна съм на Бога,
не за пари, късмет и красота,
а за това, че с Божа помощ мога
да съм щастлива с малките неща.

Опива ме ухание на цвете,
вълнува ме осанка на дърво,
неказаните думи на ръцете,
които ме докосват със добро.

Един изпълнен с благодарност поглед,
една красива песен за любов,
един заслон в снега с дърва за огрев,
молитва за кураж във пътя нов.

Безкрайно благодарна съм на Бога,
че усет ми е дал за красота
и с нея пребогата съм, щом мога
да я намеря в малките неща....

Мара Чапанова

Нарисувай сам
себе си.
Всеки атом от Всемира,
който се съгражда,
нарисувай.

Нарисувай
мислите си,
нарисувай
хоризонта си,
за да крачиш към него.

Нарисувай
лицето, очите,
тялото си,
но не забравяй накрая
да поставиш
една удивителна
над главата си.
За връзка
с Бога.

Крася Титянова

ДОКАТО СЪМ С КРИЛА

Всичко тук е очакване... Кладите
на април ще смирят своя плам.
И ще мина по моста на младите
да опазя на дните гласът.

Ех, приятели, даже да пратите
по цвета на кръвта ми стрели,
пак ще мерят на пулса каратите
прегрешилите в рая души.

Аз събличам условности, навици...
Чакам: изгрев, разпукващ листа,
пламъци на цветя и светкавици
и непознали целувка уста.

Щом усетят хармония хората
и разтвори зората врата,
става тогава поета опората
и на човека, и на света...

Сваля лунна корона нощта. Ти узна ли за
светлината, която ни мълком закле:.
тебе безмерно да любя,
докато съм с криле.

Красимира Казанджиева

ЖАЛБА

Дай ми, стрино, шамията
да я завържа, косите си да сплета,
дай ми я, стрино, на мене -
момичето от града!

Дай ми, стрино, престилката
да я запаша, ръкави да запретна,
дай ми я, стрино, на мене -
момичето от града!

Дай ми, стрино, менците
да ги на рамо повдигна,
дай ми ги, стрино, на мене -
момичето от града!

Дай ми, стрино, китката
да я закитя, да се пременя
и с гласа на мома българка,
от Майстора сякаш сторена,
да запея нависоко, нашироко,
да ме чуят чак до Дунав
и за село дано да зажалят!

Ирина Александрова

НЕ ВЯРВАМ НА ОГЛЕДАЛОТО

На Миша

Огледалото старо
изпълнява на врага ми поръчки -
подхвърля ми бръчки
и кожа отпусната,
бели нишки в къдриците руси...
Но аз не му вярвам.
Аз не му вярвам!
И отново потропвам с токчета кръшно.
Тананикам си весело вкъщи...
От пигмент и от бръчки
вече пука ми слабо...
Вчера внукът ми каза:
„Колко красива си, бабо!"

Радост-Лилия Рачева

ИМПРЕСИИ

(хайку)

Гневно слънце.
Разбунен народ.
Българийо?!

Прогоряла есен.
Шума пресича
улицата.

Резенче пъпеш
пълзи предпазливо
по небосвода.

Луна
върви по земята
под стъпки на нестинарка.

Мрак.
Приседнала тишина
... в очакване.

Загребвам в нощта
звезди от изворчето.
Гаснат в шепите.

Катя Зографова

ПОЛУДА I

Това забравено усещане -
да си разтърсен от любов,
да премалееш от желание.
Мигът, във който
(отвътре) ти изтръпва
всичко.

И се напрягаш
като тетива на Ерос.

Започваш да блуждаеш
като в начало на пиянство,
загубваш се из лабиринти
от невъздържани видения.

Сравнимо е единствено
с набъбване на женска гръд,
отгдето се изтръгва първа капка
непоносимо нежно мляко.

Анна Мария Петрова-Гюзелева

ЛУНА

Луната... Днес!
Пълна е.
Голяма.
Като майка е,
която гледа,
бди!
... Има лунна светлина...
Да... Аз съм!
Гледай ме!
Мисли ме!
Аз съм, която те следва
навсякъде по пътя ти.
Аз - която идва близо,
и после надалече бяга -
ранена, невярваща...
Аз - уловена, вярна, наивна.
Аз - единствена, твоя само,
завинаги.

Аз - лунна светлина!...

Мариана Кирова

ЕВРИДИКА

Моят дом - просторът, ме извика,
да нахраня птиците с усмивки.
И във мене глас затананика
ангелски, славееви извивки.

И запя сред ада Евридика!

Александра Ивойлова

КЛОШАРЯ

Из „Парижки пристрастия"

Опира гръб о камъка
клошаря.
Арките на всички мостове
за него са издигнати.
В ръцете си държи света -
огромен хляб,
обрасъл с гълъби.
Тече през вените му времето
и с неговото името си съизмерва.
О, Сена - вечната вода! -
не го досяга никоя секунда.
Разчупва хляба си клошаря
и виното на залеза отпива.
Всезнаещо смълчана спуска се нощта -
в сърцето му светът се скрива.