Златното момиче Ерика Зафирова: Заплаках още на олимпийския килим

Ерика Зафирова ще върне времето назад до историческата олимпийска титла на ансамбъла по художествена гимнастика. Пред jungle.bg и "България Днес" едно от петте момичета сподели всички емоции, драми и трудни моменти по пътя към златото във втората част от нейната история.

- Ерика, имало ли е моменти на отчаяние, когато изигравате съчетанията перфектно, но не печелите?

- Последната година ни беше много тежка. Или ние грешахме, или се случваше нещо друго. Но в нито един момент не сме се отказвали от мечтата си. Това по-скоро ни мотивира, отколкото да ни отчае. Преди олимпиадата бяхме на състезание в Минск. Там се случи горе-долу същото. Решихме, че две седмици преди олимпиадата ще променим смесеното съчетание. Сменихме цяла част. Нашата треньорка беше много притеснена, защото това е огромен риск. Борехме се за медал със сигурност. Тайничко си мечтаехме за златен. Рискувахме страшно много, защото обикновено измисляме съчетанията една година преди това, за да имаме достатъчно време да ги изработим. Това беше най-добрата и рискова тактика и ни помогна да спечелим.

- Европейското първенство във Варна ли беше най-критичният ви момент?

- Това състезание го усещахме много по-напрегнато от останалите, което внесе малко повече напрежение. Още на първото съчетание с пет топки имахме малка грешка, но тя не беше толкова фатална, че да ни изкара от тройката. На второто на последната част стана един хаос, с който просто не успяхме да се оправим. Бяхме безсилни, което беше най-страшното. Беше голям шок за нас. Не ни се беше случвало чак толкова голяма грешка да направим на състезание и да не можем да се оправим. Беше разтърсващо. Бяхме доста разстроени, защото се провалихме. Преживяхме го тежко, особено Мадлен. Вечерта г-жа Весела Димитрова и г-жа Раева ни събраха. Двете се опитаха да ни отърсят от напрежението, което ни се беше насъбрало. Благодарение на тях и подхода им излязохме от състоянието, в което бяхме изпаднали. На следващия ден бяхме тотално различни. Просто денят беше наш. Бяхме щастливи, че успяхме да се преборим със случилото ни се. Това беше нашата малка победа. Тогава медалите не бяха важни за нас, а това, че сме се справили с огромното напрежение.

- Как преживяхте последните дни преди излизането на олимпийския килим?

- Първо заминахме за двуседмичен лагер в Мураяма, за да усетим климата в Япония. Четири пъти бяхме ходили там. Този лагер беше по-различен. Нашата треньорка се стремеше да бъде много спокойна, за да не внася допълнително напрежение, че ни е последният лагер преди последното състезание, и то най-важното. Бяхме сами в стая, защото ковида там го приемаха по-различно от при нас. Мерките бяха много по-строги. Беше неприятно за нас, че сме по една в стая. Свикнали сме да сме по две или три. Вечер да си говорим. Но ако някоя усетеше някакво напрежение или притеснение, веднага чукаше на вратата на другата и се събирахме. Тренировките ни минаваха добре. Чувствахме се уверени. Знаехме, че съчетанията са избработени. Беше въпрос на концентрация да си ги изиграем. Емоцията в деня, в който заминавахме за олимпийското село, беше наистина огромна. Чакахме с нетърпение да видим какво ни очаква там. Бяхме с хора, които са като нас. Случва им се същото като на нас. В деня на старта станахме много рано, защото в 7,00 трябваше да сме в залата. Г-жа Раева и г-жа Димитрова ни казваха: "Като влезем в залата, не гледате никой, не виждате никой. Само вие петте сте и ние треньорите. Само нас търсите." Бяхме наистина много концентрирани. Бяхме една в друга. От пет глави бяхме станали на една.

- Самите съчетания как преминаха през вашите очи? Особено след травмата на Мадлен.

- Ние знаехме, че Мади е контузена, но не до каква степен. Тя можеше да играе, докато на един елемент нещо се случи. Не знаем точно какво. Може би точно там си е счупила крака. Усетихме, докато играем на финалите, че се случи нещо. На няколко пъти някоя от нас, ако беше близо до нея, й казваше: "Още малко, спокойно! Стискай зъби!" В самото съчетание си говорехме, за да може тя да издържи. Беше трудно, защото знаехме, че едвам си стъпва на крака. А трябва да седи цяло съчетание на пръсти, да се върти на този крак, да прави равновесие и да подскача. Тя издържа геройски, което малко хора ще го направят. Наистина болката е огромна, но това е цената и на олимпийското злато. Просто няма как да се откажеш. Единственият ти вариант е да стиснеш зъби.

- Можете ли да опишете емоцията, когато видехте оценката и първо място?

- Ние играхме в началото, а Русия последни. След второто съчетание още на килима започнаха да ми текат сълзи. От облекчение, че всичко е приключило, както сме си го представяли. Чакахме. Когато излезе нашата оценка, бяха играли само два или три отбора. Бяхме почти сигурни, че сме с медал, но не знаехме с какъв. Напрежението не беше приключило съвсем. Минаваше отбор след отбор и остана само един - Русия. Дотогава вървяхме първи. Спомням си, че се бяхме хванали всичките за ръце. Започнаха се едни математики, докато не излезе скалата на България и Русия. Това може би беше най-напрегнатият момент. И сега пак се напрягам и я виждам тази скала пред очите си. Всички погледнахме надясно към таблото. Както беше скалата с нашата оценка, започна тази на Русия да се изкачва, изкачва. Направо отвратително! Спря по-ниско от нашата. Настръхнах, започнах да скачам, да викам. То е нещо, което един или два пъти през живота си може да усетиш. Уникално беше! И още е, защото това си остава емоция за цял живот. Моментът, в който видяхме, че ставаме първи, беше по-силен от този на стълбичката. Там вече знаехме, че наистина сме шампионки.

- Какви са спомените ви от вечерта след състезанието?

- Веднага след състезанието ме извикаха за допинг контрол. Съответно голяма част от празненството аз го изпуснах. Вървеше с мен една жена постоянно. Тя трябва да седи до мен и няма какво да правя. Отидох да ям. Много исках да хапна нещо, защото цял ден не бях яла. Отидох в олимпийското село в помещението за хранене и си взех пица. Седнах си с тази женичка, с медала на врата. Всеки, който мине покрай мен ми ръкопляскаше, поздравяваше ме. Нямах търпение да дам пробата и да отида при останалите. Вече, когато това стана, всичко беше много хубаво. Нашата резерва Камелия Стоилова и Татяна Воложанина бяха с нас на лагера. Те нямаха право да влизат в олимпийското село, но ни чакаха отвън. Имаше конфети, балони. Посрещнаха ни с приятна изненада.

- Вие сте искали да продължите след олимпиадата. Кое ви накара да се откажете с останалите?

- Да, мислех си да продължа. На мен ми се играеше. Преди това момичетата постоянно ме питаха, ако спечеля златен медал, пак ли ще продължа. Казвах им, че ми харесва да играя, да тренирам. Дори и след олимпиадата исках да продължа. Все пак реших да прекратя кариерата си заедно с целия отбор. Не можех да си представя да започна всичко отначало. В един момент си дадох сметка, че аз по-голям успех от този не мога да постигна. Освен, дай Боже, да се повтори. Отделно и аз имах някои болежки. В крайна сметка просто реших, че ще приключа.