Кикбоксьорката Еми Данова-Питбула: Терор съм за съперничките си

*Прякорът ми идва от кучето ми

*Опитвала съм много спортове

*Родителите ми не бяха доволни

Коя е тя

Еми Данова е безмилостна на ринга. Още от първата секунда тя тръгва напред и със зверска агресия пречупва своите съпернички. 19-годишното момиче от "Люлин" е наричана Еми Питбула. Тя се е прицелила в световните върхове и има потенциала да ги достигне.

- Еми, как се чувствате след битката на галавечерта ElitеFight, където победихте ваша стара съперничка от Сърбия?

- Чувствам се добре, във форма. След всеки бой се чувствам все по-добре и все по-добре, все по-спокойна, по-раздвижена. Мачът мина превъзходно. Играх с Ваня Гърбич. Тя е моя позната противничка. Играхме за Световната купа в Унгария. Загубих от нея тогава по точки. Неприятна загуба, чисто емоционално не ми беше добре. Но още тогава приех, че е трябвало да се случи.

- Сега участвахте в един от подгряващите мачове на Теодора Кирилова, която през годините се доказа като най-успешната жена кикбоксьорка. Беше ли това и специален момент за вас?

- Няма как да не реагираме емоционално на такава галавечер. Един красив завършек като този на Теодора беше нещо невероятно. Беше чест за мен да съм част от подгряващите срещи. Публиката се зарадва, когато победих, и я усетих заедно с мен в момента на боя, когато успявах да пробия защитите. Досега не ми се беше случило да чуя хората да викат по този начин за мен. Стана ми изключително приятно.

- А фактът, че миналата година на Световната купа в Унгария тя ви победи, даваше ли ви допълнителен импулс да се докажете?

- По принцип реших да забравя, че сме играли с нея в Унгария. Все едно излизам с чисто нов противник. Не исках да си въобразявам някакви неща. Излишно да ми пречат сцени, които да си обработвам в главата. Казах си да вляза и да правя това, което правя най-добре. Да се сбия.

- И хората разбраха защо ви казват Питбула. Откъде идва този прякор?

- Още след първото ми състезание се бях кръстила във фейсбук Еми Питбула, понеже имам куче питбул. Като го разхождах из квартала, ми викаха Еми с питбула. Оттам стана Еми Питбула. След първото ми състезание моят треньор Станислав Бахчеванов ми каза, че този прякор ми приляга перфектно, и си останах с него.

- Доколкото знам, родителите ви са спортно семейство и покрай тях още от много малка започвате да опитвате различни спортове. Кой беше първият, с който сте се занимавали?

- Още от ранна детска възраст ме възпитаваха в това да търся спорта. Когато бях на пет години, ме записаха на фигурно пързаляне. Тренирах дълго време. Впоследствие минах в хокея. Търсех себе си във всеки спорт. Тренирала съм за кратко време и плуване, което също ми е помогнало много. След това е конният спорт. Това е страст, която родителите ми предадоха.

- Защо не се запалихте по някои от тях повече и да направите там това, което сега правите в кикбокс и в муйтая?

- Въпрос на съдба. Това, което носиш в сърцето, се отключва в правилния момент. Явно този правилен момент е бил, когато съм влязла в залата по кикбокс. Преди това тренирах волейбол. Но в един момент открих, че всъщност искам да се бия.

- Как го разбрахте това?

- Когато пътувах към залата на "Локомотив", имах време да си гледам в телефона. Излизаха ми най-различни видеа, клипчета, филми за бойни спортове. Тогава нищо не разбирах като цяло. Тук отново се намеси съдбата. До волейболната зала беше боксовата, където видях няколко момичета да удрят по чувала, и реших, че ще се запиша на нещо бойно. Записах се на кикбокс при Галина Гюмийска. Започнах при нея и тя като ме видя още първия ден, ми каза: "Виж сега, хубаво тренираш волейбол, но ти си за този спорт. Като влезеш, ще ги пребиваш от бой". Каза ми да отида при Станислав Бахчеванов, той ще ме направи шампион. Така и стана.

- А вашите родители как реагираха на това, че искате да ставате боксьорка или кикбоксьорка?

- Не бяха много доволни. Не защото не искаха да тренирам, а защото се притесняват от факта, че е боен спорт. Аз съм момиче, тук се нанасят удари. Обаче видяха в мен искра, която я нямаше до този момент. Да се отдам на нещо толкова много с цялото си време и желание. Вдигнаха ръце, което за мен беше добре, защото ми дадоха свобода. След първото състезание видяха, че това е моето нещо.

- Станислав Бахчеванов е един от най-добрите специалисти в България. Какво ви направи впечатление, когато за пръв път влязохте в залата?

- Това, че единствените момичета сме аз и Моника Генова. Въпреки че тренерът се занимава с боен спорт, е изключително топъл, добър човек. Никога не ми е повишавал тон, нито дори да го видя, че се изнервя по някакъв начин.

- Бързо ли ви тръгнаха нещата и колко време мина до първото състезание?

- Цяло лято тренирахме нонстоп. Тогава бях точно след седми клас. Минаха матурите и друго, освен да тренирам, не правех. След което дойде ноември и държавно първенство по К1 стил на 48 кг. Без много да го мисля, реших да участвам. Тренерът ми каза, че най-важното нещо е да си повярвам, да не мисля срещу кого излизам, колко време съм тренирала.

- Какво стана на състезанието?

- Срещата приключи във втория рунд за мое щастие. Само един директен финал бяхме. Така на първото ми състезание станах държавна шампионка. Тогава си затвърдих чувството, че това е моето нещо.

- Сега вече сте на друго ниво, започвате и професионална кариера. Колко мача направихте миналата година?

- Не мога да преброя. Участвах на MaxFight. След това беше Световната купа в Унгария. Два лагера направихме с националния отбор, един на Senshi. След това заминах за европейското първенство по кикбокс. Тогава играх фул контакт и станах шампионка. След което отидохме на европейското по муйтай. Много разнообразна година откъм стилове и игра.

- На Световната купа в Унгария стигнахте до полуфинал срещу въпросната сръбкиня, с която сега играхте. Там много хора смятаха, че е трябвало да спечелите и сте водили почти до края на мача. Какво се случи?

- До последно знаехме, че водя и печеля. Мачът приключи и в последната секунда, както тръгват да ми подават знамето и да ми вдигнат ръката, стана суматоха и изведнъж вдигнаха ръката на сръбкинята. Това всъщност е най-тежката ми загуба. Чисто емоционално го приех, защото се раздаваш, даваш всичко и не ти вдигат ръката. Не знаеш защо. Общо взето приех, че не всичко зависи от нас. Раздадох се и понякога просто трябва да ти е писано да се случи дадено нещо.

- След това направихте голям успех на европейското за девойки, където прегазихте всички съпернички. Там ви бяха сложили нов прякор. Пак страховит.

- Да, Терор. Абсолютен терор. След купата в Унгария си казах, че на европейското първенство не трябва въобще да си помисля да дам крачка назад. Да не мисля за никакви точки. Направих три победи, две от които с технически нокаут. Финала си го изиграхме и трите рунда. Там победих с 3:0 съдийски гласа.

- Как приемат вашите връстници, съученици, приятели заниманията ви с бойните спортове?

- Гордеят се. Не само моите съученици, а и учителите ми. Всички са наясно с какво се занимавам. Няма как тези успехи да не са повод за гордост. Всички знаят какви лишения, какъв труд се хвърля.

- Случвало ли ви се е някога да се налага на улицата или някъде другаде да използвате уменията от кикбокса, за да се защитите?

- Слава богу, до този момент никога не ми се е налагало. Не съм влизала в такива конфликти. Защо да се карам с някой или да показвам, че съм боец на улицата? Защо да го правя? Никога не ми се е налагало да се стигне до там да разчитам на уменията си от кикбокса, че да се защитя.

- Какво ви очаква още през 2026 година?

- На първо място да завърша училище. Това е на първо място в списъка. Предложенията идват оттук и оттам. Никога не си създавам план в главата. Където имам шанс да играя, играя.