Минчо Кънчев издава една от последните илюстровани ръкописни книги

Изданието разказва за Българското Възраждане, хайдутството, Старозагорското въстание и заточенията в Диарбекир

Чували ли сте за книгата "Видрица"? А знаете ли, че това е ръкопис от повече от 2200 страници и една от последните български илюстровани ръкописни книги?

Изданието представлява ценно пряко свидетелство за епохата на Българското Възраждане с историческите данни, които предоставя за хайдутството, за делото на Васил Левски, за Старозагорското въстание и заточенията в Диарбекир. Наред с тях са представени битът, моралът, обичаите и празниците на българите от XIX век. В наши дни книгата се съхранява в Българския исторически архив в Националната библиотека в София.

Минчо Кънчев е роден през 1836 г. в старозагорското село Арабаджиево, което днес се казва Коларово, но тогава е в пределите на Османската империя. Учителства в родното си село от 1856 до 1862 г., когато е ръкоположен за свещеник. Сподвижник на Левски, привлечен към революционното дело, разпростира мрежата на революционните комитети в Старозагорско. През 1873 г. след разкритията на Хасковското съзаклятие е арестуван и заточен в Диарбекир. Освободен е през 1878 г. с общата амнистия след Руско-турската война, пише за достойния българин Национален музей "Васил Левски" в Карлово.

Поп Минчо рисува една широка картина - от прародителите и техните хайдушки подвизи до Освобождението на България от османско иго и завръщането на поп Минчо от Диарбекир в родното му село Арабаджиево - от началото на XVIII в. до 19 май 1878 г.

"В своята "Видрица" поп Минчо ни оставя интересен и вълнуващ спомен за Апостола:

"Минахме под клетва. За председател на комитета се избра Колю Ганчев. Закълна ни сам Левски, облечен в попското ми расо. Всички приятели на делото, старозагорските патриоти, съзаклятници станаха. Евангелието, камата и револвера целуваме. Левски, като облече попското ми джубе, надяна калимавката ми, наметна епитрахила ми и строго избърбори нещо като молитва. На масата бяха турени Евангелието, кръст, камата и револверът на Левски и един книжен фишек, напълнен с барут. Всинца стояхме на крака. Левски говореше и ний всички в един глас след него повтаряхме клетвата. Бая се изпотихме, докле се свърши обредът на закълнаванието. Някои от народните приятели трепереха - може да се уплашиха - от страх във време на закълнаването", разкриват още от карловския музей.

Думата "видрица" означава малка каца или ведро. В тази връзка авторът сам пояснява избора на заглавието по следния начин: "Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочие, и прочие, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох "Видрица", защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, войводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочие".

През годините е имало редица опити книгата да бъде публикувана, но това така и не се осъществява.

Първите опити са на великия ни революционер и писател Христо Ботев, но без успех. Отделни откъси са издадени едва през 70-те години на ХХ век, а през 1983 година издателство "Български писател" публикува първата част на книгата в 20 000 тираж. Ръкописите са разчетени и обработени от Кирила Възвъзова-Каратеодорова и Тихомир Тихов. Тази първа част обхваща периода от началото на XVIII век до месец май 1878 година. През 1985 година следва ново фототипно издание също в 20 000 тираж. През 1995 година по повод 160-годишнината от рождението на автора е издадена и втората част на "Видрица", но в силно съкратен вид, в тираж 4000 броя. Тази втора част обхваща последните години от живота на Кънчев, от май 1878 до юни 1901 година. Пълното издание на книгата излиза едва през ХХI век - 2006 година.

През 1955 г. "Диарбекирските спомени", които са част от "Видрица", са приети в Държавна агенция "Архиви" - Стара Загора. Регистрирани са като фонд 65К и представляват първия личен фонд в архива. Документите са със статут на "особено ценни и уникални" и дават изключително важни и правдоподобни сведения за развитието на революционното движение в Старозагорския край.

Поп Минчо Кънчев издъхва на 21 октомври 1904 година на 68-годишна възраст в родното си село, но повече от век по-късно творчеството му носи безценна информация за Възраждането.