Иван Селимински създава първата тайна революционна организация

Бори се за господството на българския език в училищата и църквите

Иво АНГЕЛОВ

Иван Селимински е първият българин революционер-демократ, който полага основите на първата тайна организация у нас за подготовката на масово военно въстание срещу турската държава. И до края на живота си се бори българският език да е пълновластен господар в родните училище и църкви, въпреки че самият Селимински... не владее писмено български език.

Юрдан Георгиев Христов, както е рожденото му име, се появява на бял свят на 24 декември 1799 г. в стария квартал на Сливен - "Клуцохор", в семейството на търговец. Домашното си възпитание в строго религиозен дух получава в дома на дядо си и баба си. Баща му Георги бил убит през 1801 г. от телохранителя си - потурчен българин, а майка му Малама загинала заедно с цялото семейство от чума през 1812 г.

На 14-годишна възраст заедно със свои роднини Иван пътува до Йерусалим. След години Селимински пише в спомените си за хаджи Петър от Казанлък, помогнал на много български младежи да учат в град Кидония, за хаджи Дамянти Мангалоглу от Сливен и хаджи Неофит от Ямбол и осмива чрез тях хаджилъка като средство за създаване на уважение в обществото.

Селимински завършва гръцката гимназия в град Кидония в Мала Азия. По това време той се формира като революционен демократ и взема дейно участие в тайните революционни организации на гръцкото освободително движение Филики Етерия. По пътя от Кидония до Атон и оттам до Пелопонес той се запознава с организациите на гръцкото въоръжено въстание по островите.

"На 26 октомври 1825 г. Селимински пристига в родния си град, тържествено посрещнат от съгражданите си. Открива първото елино-българско класно училище (по това време в града има 5 гръцки училища). Благодарение на добрата си подготовка въвежда нови предмети: писане и четене на български език, българска история и география, естествознание и математика. Като учител привлича ученици не само от Сливен, но и от Шумен, Карнобат, Стара Загора. Новото училище представлява етап в развитието на българското просветно дело", разказва за делото му сливенското читалище "Зора".

През същата година основава и първата българска тайна революционна организация "Братство". Организира сливенци за участие в Руско-турската война от 1828-1829 г., а в края на бойните действия се превръща в ръководител, просветител и будител на българските емигранти в Румъния.

След първите успехи на "Братство" Селимински заклева членовете и излага провежданата от него революционна тактика и стратегия в нелегалната борба. Организации като тази в Сливен са създадени още в Шумен и други градове. В навечерието на Руско-турската война организацията взема мерки за въоръжаването на своите хора, създаване на въоръжени отряди, складове за оръжие и храна по Балкана. Организира и разузнаването на решенията на турското правителство.

Селимински напълно подкрепя идеята за образуване на автономно българско княжество в Добруджа. Като един от ръководителите на българската емиграция той прави всичко възможно за изпращане на специална делегация в Цариград. Перспективите за осъществяването на тази идея са добри, обаче голямата холерна епидемия и безпаричието попречват на делегацията да замине навреме.

Като учител в Букурещ той е един от главните основатели на първата българска емигрантска организация във влахо-молдавската столица. Тя дава основата за организирането на Българско народно дружество през революционната 1848 г. След това се създава Букурещкият български комитет през 1853 г. във връзка с Кримската война, който през 1862 г. се превръща в Българска добродетелна дружина. Като учител в град Рошиори де Веде Селимински помага на българските бежанци, произхождащи главно от Свищов, да построят нов град - Александрия.

Откритото от него училище в Нови Сливен (Берязка) е закрито скоро, понеже е оклеветен като безбожник пред окръжния управител. През 1835 г. Селимински става генерален пълномощник на общината в Нови Сливен. Той организира общината по демократически принцип, като я разделил на части, от които всяка част избира представител за общото ръководство на общината. Изработването на устава на Централното болградско училище е дело основно на Селимински, което дообогатява делото му по време на престоя му във Влашко и Бесарабия.

Като студент по медицина в Атина в периода 1840-1844 г. Селимински възобновява организираното на остров Андрос Славяно-българско ученолюбиво дружество от българските младежи, преминали на учение в Атина, на които той става учител и възпитател. Полага основите на 25-членна организация, която да се бори за народност, за просвета и за българска родна църква. По-късно заминава за Флоренция, където учи и практикува в голяма градска болница. През 1845 г. получава документ за медик-хирург в медицинската школа в Сиена - област Тоскана.

Селимински поддържа започнатото дело от Васил Априлов за господство на говоримия български език в училищата и църквите и изпращане на български младежи на учение в руските училища. Бори се против католическата и протестантската пропаганда, която според него се опитва да внесе разединение всред българите.

По време на престоя си в Атина написва своето "Политическо верую", в което излага основните си обществено-политически и философски възгледи като революционен демократ и изключително прогресивен обществен деятел.

Интересен момент от историята е, че Селимински не владее писмено български език. В своето завещание той отделя средства, за сметка на които съчиненията му да бъдат преведени от гръцки и обнародвани на родния му език. Многотомното издание, което се появява десетилетия след смъртта на автора, включва неговите мемоари "Исторически спомен" и студията му "Българският църковен въпрос", в която той се застъпва за черковно-национална независимост.

От дипломирането си като медик през 1845 г. до последната година от живота си д-р Селимински работи като лекар и провежда множество здравни реформи във всички градове, където работи - Букурещ, Браила, в Бесарабия и др.

През 1845 г. Селимински заминава за Париж, където престоява известно време и с група българи обмислят въпроса как да се помогне на България след Нишкото въстание. През 1846 г. той взема участие в написването на едно заявление до султан Абдул Меджид, с което се иска изборни български свещенослужители, определяне на заплатите им и служене в църквите на български език.

Достойният му житейски път завършва на 21 август 1867 г. в един румънски манастир около румънския град Галац.